Ерик Сийгъл - Лекари

Макар да беше вече у дома, на Лора не ѝ се спеше. Нито ѝ се говореше, макар че Барни, верен на себе си, бе седнал наблизо. Майка ѝ и Естел бяха горе и оправяха нещо в стаята на Изобел. Искаха да свалят чаршафите? Да ѝ съберат дрехите? Или може би просто да докоснат куклите на мъртвата ѝ сестра, като че ли нейният дух все още витаеше около тях.

От време на време Лора долавяше почти неистовите звуци, издаващи мъката на Инес. Но по-често къщата кънтеше от дрезгав мъжки смях. Харълд и Луис бяха в кабинета и се напиваха юнашки. Луис крещеше на Харълд да попее заедно с него някои от добрите стари песни, като „Francisco Franko nos guiere gobernar…“ 17 17 Франсиско Франко иска да ни управлява (исп.) — Б.пр.

Барни не можеше да се отърси от уплаха. Никога не беше виждал Луис, да не говорим за баща му, толкова извън релси.

— Май ще вземат да довършат и двете бутилки, а, Лора?

— Не ми пука — тя млъкна за момент и додаде: — Непрекъснато мисля за хилядите пъти, когато съм се държала гадно с нея. Миналата неделя ѝ се развиках и я нарекох тъпа малка пикла. МИНАЛАТА НЕДЕЛЯ!

Барни се наведе напред и прошепна:

— Нямаше как да знаеш.

Тя захлипа.

— Аз трябваше да съм наказана! Аз трябваше да умра!

Без да каже нито дума, Барни стана, отиде до нея и нежно постави ръка на рамото ѝ.

През останалата част на горещото, душно лято Лора, Барни и Уорън неспирно играеха баскетбол, като единствените им почивки бяха посещенията в „Савоя“, където имаше климатична инсталация. Барни нито веднъж не чу Лора да споменава името на сестра си. Освен в първия учебен ден, когато тримата вървяха към училището.

— Изобел сега щеше да бъде в първи клас — каза тя сериозно.

— Да — каза Барни.

— Да — отвърна като ехо Уорън.

Смъртта на едно дете никога не означава край. Защото то продължава да живее в съзнанието на родителите си. А болката от загубата се увеличава с всяка измината година — всеки последен рожден ден носи нови натрапчиви и мъчителни мисли. „Тя щеше да навърши десет другата седмица. В цирка много щеше да ѝ хареса…“

Така погледнато, Изобел въобще не беше напуснала семейството си. Болката от отсъствието ѝ беше постоянно присъствие.

Лора наблюдаваше с нарастващо безпокойство родителите си, които се отдалечаваха в различни духовни посоки и я оставяха в празно, лишено от любов пространство. Всеки от тях търсеше утеха в молитви — Инес за спасение, а Луис за забрава.

Бягството и преображението на Инес започнаха с четенето и препрочитането на мистичния поет Свети Йоан Кръстни, който успял да изкаже с думи неизразимото: „Vivo sin vivir en mi“ — аз живея без живот, „muero porgue no rfiuero“ — не умирайки, умирам.

Тя, която като млада революционерка се бе отрекла от църквата, загдето поддържаше фашистите на Франко, сега търсеше убежище на всеопрощаващия ѝ олтар. Само църквата можеше да даде обяснение, защо дъщеря ѝ е трябвало да умре. Местният свещеник не скъпеше доводите си, за да убеди Инес, че е сътворила грях и е била сполетяна от Божието наказание.

В известен смисъл Луис също търсеше Бога. Но за да му се противопостави и да излее яда си. „Как смееш да ми отнемаш дъщеричката?“ — крещеше той във въображението си. А нощем, когато миенето го освобождаваше от малкото му останали задръжки, викаше, колкото му глас държи, и размахваше стиснатия си юмрук в дива ярост срещу Всевишния.

Като лекар той винаги се бе чувствал самотен въпреки маската на увереност, която слагаше заради пациента си. Сега изпитваше усещането, че е корабокрушенец в един живот, лишен от смисъл. И болката от самотата можеше да бъде успокоена само с вечерната доза алкохол.

Дори в неделя, когато съпрузите Кастелано излизаха на разходка в парка, той — замислен, тя — мълчалива, те бяха събрани единствено в усамотението си. Лора с удоволствие се присъединяваше към Барни в литературните занимания, наскоро подхванати от Естел.

Всеки месец Естел избираше една книга, която да прочетат заедно на глас и да обсъдят в неделя след закуска. „Илиадата“ заемаше достойно място наравно с шедьоври като „Последният мохикан“ и бардове като Уолт Уитман — който също е живял в Бруклин!

Харълд седеше и слушаше, без да продума, като от време на време кимваше в знак на одобрение, когато Барни или Лора правеха по някоя остроумна забележка. Уорън беше още малък и не му разрешаваха да играе самичък навън баскетбол. Но скоро започна да ревнува и настоя да му позволят поне да стои при тях.