Ерик Сийгъл - Лекари

Когато таксито спря пред къщата на семейство Ливингстън, Луис Кастелано чакаше на предния прозорец на дома си. След секунда той и семейството му бяха вече на улицата и Луис прегърна Харълд с големите си мечешки ръце.

— Години наред си говорих със снимката ти на камината — обясни той. — Имам чувството, че си моят отдавна изгубен брат.

Тази нощ завинаги се запечата в паметта на Барни. Макар че се намираше в дъното на коридора, далеч от затворената врата на спалнята на родителите си, той все пак чуваше гласовете им.

Майка му, изглежда, бе плакала много и сега питаше с глас, лъкатушещ между яда и отчаянието:

— Не можеш ли да обясниш, Харълд? Какво точно означава „трийсет процента инвалидност“?

Баща му се опитваше да я успокои.

— Нищо сериозно, миличка. Кълна се, няма причина да се тревожиш.

После всичко утихна. Откъм спалнята на родителите му не се чуваше никакъв шум. Барни учудено се вторачи във вратата на другия край на коридора.

На закуска той разгледа внимателно лицата на майка си и баща си, но не успя да долови и следа от онова, което се бе случило предишната вечер. Като гледаше как майка му се суети около почти непознат човек, изпита странното чувство, че нищо не разбира. Той тръгна към дома на Лора рано, за да имат достатъчно време да поговорят на път за училище.

Но веднага щом останаха сами, ѝ довери:

— Страх ме е — баща ми… Не знам. Различен е. Май че е болен.

— Да, знам.

— Как така?

— Когато се прибрахме снощи, татко отведе мама в кабинета си и започна да ѝ обяснява нещо за „neurosis de guerra“ 14 14 Депресия, причинена от война (исп.) — Б.пр. .

— Какво означава това на английски? — запита възбудено Барни.

— Не го знам дори на испански, Барн — призна тя.

В четири часа следобед Естел Ливингстън, която работеше на бюрото си във филиала на Бруклинската библиотека на Арми Гранд Плаза, вдигна поглед и видя Барни и Лора да разглеждат рафтовете с медицинска литература. Тя ги покани в канцеларията си, за да могат да поговорят насаме.

— Моля ви, не се тревожете — каза тя, като се опитваше да звучи убедително. — Той изобщо не е бил раняван. Това е само лек случай на снаряден шок. Бил е много близо, когато е станала голяма експлозия и ще му е нужно известно време, додето се оправи. Но от следващия срок отново ще започне да преподава.

Пое дълбоко въздух и попита:

— Сега чувствате ли се по-добре?

Двете деца кимнаха, без да продумат. После бързо си тръгнаха.

Както бе обещала Естел, същата есен Харълд Ливингстън се върна към педагогическите си задължения в „Еразмус Хол“. И както и преди, неговите ученици го намираха за чаровен и остроумен. Можеше да направи интересна дори „Галската война“ на Цезар. И създаваше впечатлението, че знае наизуст цялата антична литература.

И все пак понякога забравяше да донесе зеленчуци у дома на връщане от училището, дори когато Естел пъхаше списък в джоба на сакото му.

От момента, в който получи баскетболното табло, Барни мечтаеше за деня, когато двамата с баща му ще могат да поиграят на воля.

По време на дългото отсъствие на Харълд той непрекъснато бе преследвал майка си за подробности относно това, какъв е бил баща му „навремето“. Веднъж Естел си спомни за лятото, преди Барни да се роди. По някаква случайност в планинския курорт, където отишли на почивка, имало тенис турнир с участието на гости от други градове.

— Харълд реши да опита — просто за идеята. В колежа бил чудесен играч, въпреки че там, разбира се, нямало отбор по тенис. Както и да е, намери отнякъде ракета, излезе на игрището и след броени минути се класира за финалите! Човекът, който го победи, беше един прогимназиален учител от местния колеж и той заяви, че ако Харълд някога се е бил захванал с тенис сериозно, сега щял да бъде втори Бил Тилдън. Представяш ли си?

Барни не знаеше кой е Бил Тилдън, но определено можеше да си представи човека от снимката над камината, облечен в тенис шорти, как запраща топката чак в другия край на корта. Толкова често си мечтаеше за деня, когато ще може да покаже на татко собствените си спортни умения. Сега най-после моментът беше настъпил.

— Видя ли таблото, което д-р Кастелано закова на онова дърво? — попита небрежно той баща си един съботен ден, колкото да поведе разговора.

— Да — отговори Харълд, — изглежда много професионално направено.

— Искаш ли тримата да хвърлим по една топка — аз, ти и Уорън?

Харълд въздъхна и предпазливо отговори: