Ерик Сийгъл - Лекари

В действителност онова, което беше привлякло Естел и Харълд Ливингстън един към друг, беше любовта им към книгите. След като Барни навърши три годинки, двамата се редуваха да му дават уроци по четене. За награда му четяха на глас разкази от „Митологията“ на Бълфинч или стихотворения от „Градина на поезията“ за деца. Психологическата им тактика подейства. Апетитът на Барни към книгите беше почти толкова голям, колкото и любовта му към вафлите с ванилен крем.

В резултат на това, седнал на първия чин, той сега превеждаше Лора през трудностите на безсмъртните класически произведения от рода на „Виж Шаро как тича“.

Но пък настоя пред нея, когато му дойде времето, тя да му върне услугата.

На седмия си рожден ден той получи от майка си баскетболен екип заедно с табло, рамка, и истински кош с мрежа, която свистеше при вкарването на добър кош. В нощта преди празненството Луис Кастелано бе рискувал живота и ръката си, за да я закове на дъба у Ливингстонови.

Барни извика от радост и заяви:

— Лора, трябва да ми помогнеш да тренирам — дължиш ми го!

Помощта от нейна страна означаваше да играе защитник на противниковия отбор и да пречи на Барни да вкарва кошове. За негово учудване Лора се оказа много добър играч и вкарваше почти толкова кошове, колкото и той самият.

И въпреки че момчето продължаваше да расте на височина, неговата приятелка си оставаше по-висока.

Германия капитулира на 7 май 1945-а и към края на лятото Япония също се предаде. Никъде радостта не беше толкова голяма, колкото у семейство Ливингстън на улица „Линкълн плейс“, където Барни, Уорън и Естел маршируваха около кухненската маса и пееха „Когато татко се завърне с бодра крачка у дома“. Повече от три години не го бяха виждали.

Харълд Ливингстън се върна у дома. Но не с бодра крачка. Всъщност походката му беше бавна и на моменти несигурна.

Непрекъснато бутани и блъскани от шумни възбудени тълпи от други жени и деца, Естел и двете момчета чакаха със затаен дъх влакът да спре. Преди да се бе заковал напълно на перона, някои от войниците скочиха от вагоните и се втурнаха към близките си.

Барни се надигаше на пръсти, но не можеше да види нито един войник, който да прилича на таткото от неговите спомени.

Внезапно майка му тихо извика:

— О! Ето го!

Тя помаха на някого чак в другия край на перона. Барни погледна натам, но не видя никого. Тоест никой, който да отговаря на спомена му за Харълд Ливингстън.

Видя обикновен човек с нормален ръст и оредяла на челото коса. Просто един блед, слаб и уморен на вид мъж.

„Тя греши — помисли си той, — това не може да е татко. Не може да бъде!“

Естел не можеше да се сдържа повече.

— Харълд! — извика тя и се спусна да го прегърне.

Барни пък държеше ръката на Уорън и наблюдаваше сцената, осъзнавайки, че за пръв път мама ги оставя сами.

— Това ли е нашият татко? — попита малкият Уорън.

— Сигурно — отговори Барни, все още леко объркан.

— Ти нали каза, че бил по-едър от д-р Кастелано!

Барни за малко щеше да каже: И аз така си мислех.

Сега четиримата бяха заедно, а Естел все още държеше съпруга си за ръка.

— Барни, Уорън, колко сте пораснали и двамата — каза Харълд Ливингстън с гордост и прегърна по-големия си син. Барни разпозна някогашната миризма на цигари.

Въпреки тълпата навън те успяха да намерят такси, и то с един много патриотично настроен шофьор.

— Добре дошъл у дома, редник Джо! — приветства го той. — Ама им разказахме играта на швабите, а?

— Съпругът ми служи в Тихия океан — гордо го поправи Естел.

— Абе нацисти, японци, все тая. Все същите задници са. Кажи на съпруга си, че добре е направил.

— Успя ли да убиеш някого? — попита Уорън с надежда.

Харълд бавно отговори:

— Не, синко, само превеждах при разпит на затворници… — гласът му затрепери.

— Не бъди толкова скромен, нека се гордеят децата ти. Явно доста добра работа си свършил, щом си спечелил това „Алено сърце“ 13 13 Орден, за храброст — Б.пр. . Лошо ли те удариха, братле?

Барни и Уорън ококориха очи, но Харълд разсея и последните им надежди за проявен от него героизъм.

— Нищо работа. Просто един снаряд падна много близо до палатката ни. Не бях на себе си известно време, но сега съм съвсем наред. Що ли не свалих тия проклетии, преди да си дойда. Важното е, че всички сме отново заедно.

Но неговите възражения само потвърдиха онова, което Естел бе почувствала в момента, в който го видя на перона. Той беше болен човек.