Ерик Сийгъл - Лекари

— Ливингстън го няма. Премести се в психиатрията.

Тримата му посетители явно не повярваха и влязоха в уютната стаичка на Барни, която се намираше в неопластичен безпорядък: чифт чорапи лежаха захвърлени до „Анатомията“ на Грей, до микроскопа бяха струпани върху вехто издание на Емили Дикинсън купчина предметни стъкла.

Медицнте-влъхви, и тримата необичайно високи, му бяха непознати, ако не се броеше червенокосият, когото Барни смътно си спомняше отнякъде.

Водачът им носеше бяла манта и стетоскоп и се представи като „Скип Елсас — третокурсник“, след което премина направо към въпроса:

— Ливингстън, нуждаем се от помощта ти.

Леко замаян от недоспиване, Барни измърмори:

— Не разбирам. Нещо с училище ли е свързано?

— Ами да кажем, че това, от което се нуждаем, е и тангенциално, и епицентрово — обясни Скип.

— Нищо не ми говори тоя научен език — отвърна Барни, объркан повече от всякога.

— Положението е следното, Ливингстън — подзе Скип: — Всяка година между Медицинския и Юридическия факултет се провежда приятелска баскетболна среща…

— Само за майтап… — вметна червенокосият.

— … и може би за няколко незначителни облога — допълни Скип. — С годините е станала известна като среща за „Купата на гадните номера“, което ще ти подскаже колко е приятна. Имаш ли желание да участваш?

— Желание имам, време — не. Чака ме толкова учене, че през следващите три месеца смятам да откажа яденето и съня.

— Струва ми се, че не разбираш — продължи Скип, вече по-настоятелно. — Деканите вземат срещата много на сериозно. Не мисля, че ще гледат с добро око на някой, който съзнателно отказва.

— Ей, момчета, говорите, сякаш става въпрос за война.

— Така е, Ливингстън, така е. Нещо като световна война между професиите. И никога никой поканен да защитава каузата не се е осмелявал да откаже.

— Би било равносилно на самоубийство — поясни вторият посетител, който беше с тъмна къдрава коса като тази на Барни. — Такъв човек няма пукнат шанс да оцелее, ако деканът научи, че е изклинчил. Е, Ливингстън, какво ще кажеш?

— Че съм посредствен играч. Ако търсите хора от класа, защо не попитате Бен Ландсман? Играл е полупрофесионален баскетбол във „Фиат — Торино“.

— Знаем — отвърна Скип с глас като на Хъмфри Богарт. — Вече поприказвахме с него.

— Е, и?

— Изчаква — обясни червенокосият. — Казва, че ще играе, ако ти играеш.

— Ей, момчета — взе отново думата Скип. — Стаята на Бен е доста по-голяма. Защо не се преместим всички там и да обсъдим въпроса?

Барни пое дълбоко въздух и стана.

— Не е много висок — не се стърпя да отбележи къдравият.

— Не се кахъри. На игрището е истински Джордж Майкън — подметна червенокосият.

От ласкателното сравнение с легендарния централен нападател на „Мннеаполис Лейкърс“ адреналинът в тялото на Барни закипя. Преди да излезе с триото от стаята, той грабна спортната си фланелка от колумбийския отбор и я преметна през рамо. Подхождаше за случая.

Десет минути по-късно вече се бяха разположили върху покрития с килим под в стаята на Бенет и разучаваха различни стратегически документи.

— Проблемът с проклетите юристи е, че вземат в отбора си зверове — обясни Скип. — Имат две истински горили, които са играли професионален баскетбол — и като погледна Бенет, добави: — Нямам предвид някакви жабарски лиги, а Нюйоркската Баскетболна Асоциация. При тях е Мак Уилкинсън, човекът-танк.

— Централният нападател на Ню Йорк! — втрещиха се едновременно Бенет и Барни, а Скип кимна мрачно:

— Целият, с всичките му два метра и тринайсет сантиметра.

— Да, но е пенсионер — Барни опита да повдигне отборния дух. — Стар е. Сигурно има 32–33 години.

— На 35 е — уточни къдравият. — Движи се като охлюв.

— Въобще не може да се движи — Скип замълча и неочаквано изплю камъчето: — Изпратих няколко разузнавачи в салона на юристите да го проверят. През цялото време стоял и се подпирал на вратата.

— Че това не е по правилата — възнегодува Бенет.

— Кажи го на юристите — тросна се Скип, — те си имат свои понятия за честно и нечестно.

Къдравият се присъедини:

— Тези юристи са най-мръсните играчи, които сте виждали. А като си помисля какво ще бъде тази година, когато с тях е веселият зелен гигант, тръпки ме побиват. Нали така, Ливингстън?

Барни вече съвсем се беше запалил:

— Слушайте, момчета — убеждаваше ги той. — Щом не може да се движи, ще трябва просто да не му се пречкаме. Може да играем и ъглово.