Ерик Сийгъл - Лекари

— Не може ли Луис да направи нещо?

— Какво да направи, да я лекува с електрошок ли?

— Не си прави шега с това, Лора.

— Не си правя. Сериозно смятам, че е на ръба на нервен срив.

Замълча за момент, само продължи да трупа чиниите една върху друга. После неочаквано изтърси:

— Какво ми има, Барни? Собствената ми майка едва забелязва присъствието ми. Баща ми е освидетелстван алкохолик. Толкова ми е болно, че почти започвам да…

Той прочете недоизказаната ѝ мисъл.

— Нищо не мога да сторя. Зная, че трябва да проявя повече разбиране. Имам предвид от професионална гледна точка.

— Там е проблемът, Кастелано. Никога не можеш да се държиш професионално със семейството си. И ректор на академията да станеш, пак ще се отнасят към теб, сякаш си в пубертета.

— Знам — призна тя тъжно. — Трагедията е, че наистина ме карат да се чувствам като в пубертета. Честно казано, след като ти си цяла година в Бостън, не виждам сериозно основание да си идвам повече у дома.

На сутринта Лора седеше умълчана в достопочтения студебейкър на семейство Кастелано, докато Барни я караше по шосето Бруклин — Куинс към Ла Гуардия.

По едно време Барни се обади:

— Горе главата, Кастелано. След по-малко от два часа ще бъдеш в Бостън „изгубена в рая“ на прегръдките на любимия, както чудно го е казал поетът Милтън. Защо не те виждам да сияеш?

Тя не отговори веднага. После, точно пред главния изход на летището, преглътнала вече сълзите си, каза:

— Погледни ме — с двама безпомощни родители, единият опиянен от Бога, а другият от С2Н50Н.

И Барни не се върна в Бруклин. Вместо това подкара назад през моста „Трибъроу“, мина по „Джордж Вашингтон“ към разклона за Джърси и се отправи на дълго пътешествие по посока на Питсбърг, щата Пенсилвания, където на следващата сутрин Ханк Дуайър и Че рил де Санктис щяха да се бракосъчетаят.

Сватбената церемония се проведе в енорийската църква „Свети Антонин“ в сърцето на индустриална Америка. Роднините от двете страни на църковната пътека имаха вид на миньори или металурзи.

Приемът в местната зала „Рицарите на Колумб“ се отличаваше с разнообразни деликатеси, като моцарела в сос кароца, лазаня верде, да не говорим за пуйката, шунките и ирландското задушено за роднините на Ханк. Традиционните фигури на булка и младоженец красяха метър сватбена торта. С една малка разлика: миниатюрният двойник на Ханк беше също в бяло, както подобава на един бъдещ доктор, а на врата му имаше мъничък марципанен стетоскоп.

Но може би най-апетитни бяха шаферките — сестрата на Черил и три нейни приятелки — съблазнителни като самата булка. Ендокринната система на Барни внезапно му напомни, че от миналото лято се бе обрекъл на въздържание.

Затова реши да изпробва чара си върху най-хубавото момиче — с омайното име Глория Челини.

— Някаква връзка с Бенвенуто? — попита Барни, за да види дали ласкателството ще му свърши работа.

— Да. Той е един от чикагските ми братовчеди.

Барни беше омагьосан и запленен от дълбоките ѝ кафяви очи, от снежнобелите зъби, от вдлъбнатинката между двете сфери от италиански мрамор по-долу. За миг си помисли, че ще остане в историята на медицината като първия мъж, умрял от несподелена страст.

Оркестърът от петима музиканти засвири „Отведи ме на луната“. Барни скокна веднага.

— И вие ли сте лекар? — попита го Глория.

— Ако това ви впечатлява, Глория, да. Ако не ви впечатлява, ще бъда адвокат, индиански вожд — каквото ви се харесва.

Тя се изкиска.

— Много сте смешен.

— Ще танцуваме ли?

— Чудесно — прие тя, предложи му ръката си и го поведе към претъпкания дансинг.

След два танца Барни забеляза, че Ханк се отправя към тоалетните. Измънка на Глория неопределено извинение, че трябвало да види свой пациент, и я помоли да не танцува с друг, докато се върне.

Ханк беше сам в мъжката тоалетна, приглаждаше косата си с виталис — „никаква мазнина, никакви нетна“. Видя в огледалото Барни да влиза и го посрещна екзалтирано:

— Е, Ливингстън, какво ще кажеш? Вече наистина съм женен!

— Да, Ханк, беше страхотен. Виж какво, познаваш ли Глория?

— Челини? Хубавко момиче, а?

— Меко казано. Слушай, Ханк, аз не съм от Питсбърг. Не познавам тукашните обичаи, духа на обществото, нали разбираш?

— Не, честно казано, не зацепвам за какво говориш.