Ерик Сийгъл - Лекари

Скоро студентите се разпръснаха и се прибраха по отрупаните си с учебници килии. Лора остана, като си играеше с шоколадовия сладолед. Не беше хапнала почти нищо тази вечер.

— Ей, Кастелано — прошепна Барни, — знам какво мислиш.

— Не знаеш.

— За Бога, чета ти мислите още от забавачницата. Искаш да отидеш да видиш дали кучката ни е добре.

Лора не отговори.

— Нали? — настоя Барни.

Лора кимна и го погледна със скръбен поглед:

— Аз пък знам, че и ти искаш да дойдеш.

В коридора беше тъмно като в рог. Лора извади фенерче с размерите на писалка. Силният му тесен лъч стигна почти до дъното на коридора и освети ъгъла, където трябваше да завият.

— Иха! Откъде си взела такова хубаво нещо, Кастелано?

— Намерих го в пощенската си кутия — подарък от една фармацевтична компания. На теб не ти ли пращат разни работи?

— Да, но никога не ги разопаковам. Това са само евтини подкупи.

Когато приближиха лабораторията, отвътре се чуха звуци — малка какофония от приглушен лай и скимтене. Кучетата страдаха.

— Ти беше права, Кастелано — призна Барни. — Какво предлагаш да правим?

Преди Лора да успее да отговори, до слуха им достигна приглушеният шум на тихи стъпки, които приближаваха към тях по покрития с линолеум коридор.

— Шшшшт, някой идва — изсъска Лора и моментално изгаси фенерчето. И двамата се притиснаха плътно към една от колоните.

Стъпките приближиха. Върху матираното стъкло на лабораторната врата се очерта силует. Докато Лора и Барни наблюдаваха със затаен дъх, фигурата открехна вратата и се плъзна вътре.

След малко се възцари такава тишина, че Барни чуваше как ускорено бие сърцето му. И тогава той проумя какво става.

— Кастелано — прошепна той, — да забелязваш нещо?

— Да. Изведнъж стана много тихо.

— Прекалено тихо.

В същия миг фигурата се появи отново, мина светкавично покрай тях — този път на бегом — и изчезна.

— Най-сетне — Лора си пое дълбоко дъх. — Стигат ми толкова ужасии за една вечер.

— Ти се връщай, ако искаш. Аз трябва да проверя какво е положението вътре.

— Няма да стане — оставам с теб дори ако ще ходиш в стаята на момчетата.

Изминаха на пръсти десетината метра до вратата на лабораторията, която се отвори безшумно и ги погълна. Вътре се разнасяше равномерно пухтене — животните спяха спокойно. Лора запали отново фенерчето и го насочи към клетките на кучетата. Изглежда, всички се бяха унесли в мирен сън. Но само след няколко секунди двамата установиха, че някои от кучетата изобщо не помръдват.

— Виж колито на Алисън — прошепна Барни и посочи редицата клетки най-горе. Приближиха и Лора освети очите на кучето.

— Господи, Барни, мъртво е.

Той кимна и ѝ показа друга клетка долу вдясно от тях:

— И това май е свършило. Къде е нашето?

Тесният лъч зашари нагоре-надолу.

— Ето го — двамата коленичиха пред клетката на териера им. Барни пъхна бързо ръката си вътре и докосна бинтования му корем. — Живо е. Да изчезваме по-бързо оттук.

— Четеш ми мислите, Барни.

Когато отново се озоваха на сигурно място сред живите, Барни изрази с думи общото им вълнение:

— Не съм сигурен, Кастелано, но ми се струва, че някой в курса е страстен привърженик на безболезненото умъртвяване. Мисля, че има нещо хуманно в това.

— Да, но има и нещо извратено.

Следобед на следващия ден професор Крукшънк се обърна сърдито към групата:

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че много от вас не са проявили нужното внимание при провеждане на хирургическите процедури. Снощи сме загубили девет опитни животни, което означава, че трябва да набавя девет нови само за последната дисекция на сърце и бял дроб.

— Но, сър…

Всички погледи се обърнаха към този, който се осмели да изрази несъгласие.

— Моля, мистър Ландсман?

— Няма ли да е по-икономично, а и по-хуманно, ако хората без кучета се присъединят към другите маси?

— Не съм съгласен — възрази професорът. — Това е твърде съществен момент от обучението ви. Всеки трябва сам да изследва най-важните жизнени органи. Това не се научава от книги — нито дори с гледане.

Бенет кимна. Във всеки случай въпросът беше изцяло теоретичен, тъй като животните бяха вече завързани и упоени и очакваха примирено ножовете на изследователите.

За Лора и Барни тази Коледа се оказа необичайна. Бяха се впуснали в пътешествие, което променяше възгледите им за живота. Оскъдните знания, които бяха получили, ги разграничаваха от простосмъртните, чиято представа за сложния механизъм на живота си оставаше съвсем повърхностна.