Ерик Сийгъл - Лекари

Групата около леглото се отдръпна, за да стори място на старшия лекар, който извърши пълна и окончателна проверка на реакциите, доказващи смъртта, и нареди на старшата сестра:

— Шейла, ще се погрижите за документите, нали? И се постарайте всичко в стаята да се дезинфекцира.

Сестрата кимна. За секунди системата от ръката на полковник Бенет беше свалена, издърпаха чаршафа над лицето му и изкараха леглото му навън.

Никой дори не забеляза немия свидетел на цялата сцена — слаб, прегърбен и уплашен мъж, който стоеше в ъгъла и стискаше в ръка няколко стръкчета цветя, а по бузите му се стичаха сълзи.

Почти несъзнателно устните му се раздвижиха и от тях се изтръгна молитва: „Yisgadal ve yiskadosh shmei raboh…“ — „Да се слави и да се свети името на Господ в света, който Той сътвори според Волята Си…“

Беше еврейската погребална молитва.

В този именно миг Хершел Ландсман даде тържествена клетва, че полковник Ейбрахъм Линкълн Бенет няма да е умрял напразно.

Самолет 127 на „Суис еър“ се приземи в Цюрих в ясната светла утрин на двадесет и четвърти декември 1958 година. Високият негър от първа класа закопча спортното си сако, оправи вратовръзката си, метна на рамо кожената си пътна чанта и се упъти към изхода. Слезе по металната стълба и закрачи енергично към залата за багаж. Кожените му куфари, комплект с пътническата чанта, пристигнаха почти моментално по лентата. Но заедно с всички, които носеха ски, трябваше да почака да свалят специалния товар.

Погледна през стъклените врати към скупчената оттатък митническата зона тълпа и различи хората, които търсеше. Усмихна им се и махна приветливо.

И така, Ейбрахъм Линкълн Бенет младши се запъти да прегърне родителите си осиновители — Хана и Хершел Ландсман.

Жертвите, здраво приковани към металните маси, отделяха слюнка и дишаха тежко. В средата на стаята учен с очички като копчета размахваше в дясната си ръка скалпел и се готвеше да демонстрира пред младите си възпитаници разрез, с който щеше да оголи вътрешностите на едно от животните. Светлокосият му асистент, свеж като първокласник, държеше други два инструмента — форцепс и дълга остра ножица.

Носеше се миризма на фекалии и урина, отделяни от пациентите като рефлекс на страх, докато ги привързваха.

Ръката на демонстратора се спусна надолу под ъгъл от 45° и проряза отвор в стомаха. Някои от наблюдаващите ахнаха в израз на съчувствие.

— Сигурен ли сте, че нищо не чувстват? — обади се някой.

— Колко пъти да ви повтарям, мис Кастелано — отвърна професор Лойд Крукшънк, — отнасяме се с кучетата възможно най-хуманно.

През януари студентите се бяха върнали, за да се запознаят за първи път с организма на живо същество. Крукшънк щеше да ги въведе в основите на „дисекцията“ (медицински евфемизъм, идещ от латинския глагол resecare — изрязвам) на органи от кучешките тела.

Беше и упражнение за изграждане на поносимост — или имунитет — към болката на други хора. Едновременно за изостряне на мисълта и за затъпяване на емоциите.

Перспективата хвърли Лора в такъв ужас, че през цялата коледна ваканция тя непрекъснато мислеше за това. Като малка хранеше и прибираше всички безстопанствени животни, които се навъртаха в двора им — докато майка ѝ не ги откриеше и не извикаше санитарната служба.

Тъй като за това упражнение можеха сами да изберат с кого да работят, тя помоли Барни „вместо коледен подарък“ да я подкрепи в изпитанието. Той се съгласи, но после се оказа, че и на него не му е никак лесно. Нито пък на третия в екипа — младоженеца Ханк Дуайър, който днес беше наред да слага упойките. Лора му завиждаше, че ще гледа апаратите, отчитащи дихателната и сърдечната дейност, а не вътрешностите на кучето. Но и Ханк беше доста разстроен и само повтаряше:

— Няма страшно, няма страшно. В безсъзнание е, нищичко не чувства.

Когато дисекцираха трупове, беше по-различно. В крайна сметка това бяха в най-буквалния смисъл безжизнени тела. А и лицата им оставаха удобно анонимни, покрити седмици наред с чаршаф, а когато най-накрая ги откриваха, бяха вече така променени, че едва се познаваше, че са на хора.

Но сега Барни, Лора, а вероятно и всички останали студенти в залата за дисекция на животни се чувстваха, сякаш трябваше да оперират близък приятел. Защото тяхно задължение беше да запазят опитните животни живи за следващата дисекция.

По някое време един от студентите в съседство с тях стигна дотам, че се оплака на висок глас: