Ерик Сийгъл - Лекари

Линк носеше цигари. Извади изящна сребърна табакера, гравирана с емблемата на Трета армия, взе две цигари и подаде едната на приятеля си.

Задави го дрезгава кашлица. Здравият разум му подсказваше, че въобще не бива да пуши. Но нали, по дяволите, все с нещо трябваше да се разсее.

— Женен ли сте, полковник? — попита Хершел.

— Труден въпрос, Хершел — отвърна Линк неловко. — Бяхме в процес на развод, когато ме мобилизираха в Европа. Все не можехме да намерим щат, където да приемат „взаимната непоносимост“ като достатъчно основание за развод. Предполагам, че вече напълно ме е изключила от живота си. Във всеки случай остави сина ни да го гледа майка ми.

— Син ли имаш?

— Да, Линк младши. Това лято ще стане на десет. Честно казано, само мисълта, че ще го видя, ме е крепила през цялото време. А при теб как е?

— Ние имахме дъщеря — отвърна Хершел привидно спокойно. — Беше почти на четири години, когато пристигнахме в първия лагер за интернирани. Казаха ни, че я отвеждат в детска градина. Повярвахме им, защото ни се искаше да е така. Но когато я целунахме онази нощ, преди да я отведат, знаехме, че е за „сбогом“ — смукна дълбоко от цигарата и продължи: — Страшно наистина. След това с Хана не можехме дори името ѝ да споменем. Само се гледахме един друг с чувство на вина, задето сме още живи, а мъничката ни Шарлот лежи мъртва някъде.

Настъпи тягостно мълчание. След малко Хершел подзе отново:

— Не след дълго ни разделиха. Вярвате ли, навремето бях гимнастик, як като вол. Даже играех в един от най-добрите отбори на Турневерин, само за християни. И така, изпратиха ме в кариерите като роб. До тази седмица нямах представа какво се е случило с Хана.

Бяха изпушили почти всички цигари, когато на стълбите се появи Браунинг, все още в изпоцапаната с кръв бяла манта, като търкаше очи:

И двамата скочиха на крака.

— Как е? — попитаха почти в хор.

— Операцията мина добре. Остава ни само да се надяваме, че е достатъчно силна, за да се съвземе.

— Мога ли да я видя сега? — попита нетърпеливо Хершел.

— Нека по-добре да се наспи. Това се отнася и за нас — Браунинг пое дълбоко въздух и с момчешка интонация на студент от Оксфорд, какъвто и беше допреди няколко седмици, добави: — Без майтап, приятели. Като се има предвид колко зарази пъплят из този лагер, най-доброто, което можем да направим за здравето си, е да откъртим.

Линк изпрати Хершел до бараката му. Отвътре долитаха стонове. Денем затворниците бяха свободни, но през нощта все още бяха в плен на кошмарите си.

— Как да ви се отблагодаря, полковник Бенет?

— Първо почни да ме наричаш Линк. После, мисля и двамата трябва да кажем няколко молитви и да лягаме.

— Молитви ли? — попита Хершел в недоумение. — Че на кого да се моля?

— На Господ Бог, нашата Опора и нашето Спасение — отвърна Линк убедено. — Псалм 130 43 43 По елаи. 129. — Н.пр. … „Из дълбините викам към Тебе, Господи… Нека се надява Израил на Господа, защото у Господа е милостта.“ Знаеш го туй, нали?

Хершел кимна. И все пак нещо дълбоко в него не можеше да не се опълчи срещу вярата на Линк.

— Бог? За Бог ли ми говорите? Някога съблюдавах каноните на еврейската вяра. Водех почтен живот. Ходех всяка неделя в синагогата. И каква е наградата ми? Как да се моля на Бог, който позволи да избият без причина целия ни род? Как да вярвам в Бог, който наказва невинните? Съжалявам, но вярата ми излетя заедно с дима от комините на крематориумите.

Линк не намери подходящ отговор. Само протегна към Хершел ръката си, която хилавият евреин сграбчи в своите и рече поверително:

— Знаете ли в какво само мога да вярвам сега? В това, което вие ми дадохте. В човешката доброта.

Разделиха се. Линк мина бавно покрай часовите и им отдаде механично чест, а мислите му бяха заети от въпроса: „Как ще обясня всичко това на сина си?“

Седна на ръба на леглото, зарови глава в дланите си и започна да се моли.

На сутринта се събуди разнебитен. Слепоочията му пулсираха от болка, боляха го гърбът и крайниците. Проклетият грип, кога най-сетне ще се отърве от него? Докато взимаше душ, за да проясни главата си, забеля за с края на очите си някакви синкави петна по гърдите и корема си. „Дявол да го вземе, само това ми липсваше — помисли си той. — Дървеници или някаква друга гадост в леглото.“

Глътна два аспирина, облече зимния шинел и излезе за сутрешната проверка.

Малко преди пладне успя да открадне няколко минути от задълженията си и се отби да види Хана. Бяха я преместили вече в бараката ѝ. До леглото ѝ седеше Хершел.