Ерик Сийгъл - Лекари

Линк се изправи, недоумяващ какво ще последва. Но в следващия миг Шелтън отвори едно чекмедже и извади кутийка. В нея имаше нашивки във формата на златни дъбови листа.

Ето че щяха да го произведат в чин полковник.

— Заповядвам ви да свалите сребърните нашивки — нареди Шелтън със същия тържествен тон.

Линк се подчини.

Докато забождаше златните нашивки върху широките рамене на Линк, Шелтън отбеляза:

— Повишението те гони през цяла Европа, полковник Бенет. Честито!

— Не знам какво да кажа, Джон.

— Спести си думите. Ако питаш мен, сребърната звезда ти е в кърпа вързана, и то скоро.

Линк се усмихна и възрази:

— Не, Джон. Не мисля, че в армията са готови да произвеждат хора с моя цвят на кожата генерали.

Тази нощ полковник Бенет дописа писмото до сина си. Не беше по силите му да опише онова, което бе видял през деня. Можеше само бегло да загатне за него по начин, подходящ за едно невинно момченце. Беше дълбоко вярващ човек.

Мислеше непрестанно за Голгота и последните думи на Христос на кръста според евангелието на Матея: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?“ Защото очевидно и небе, и земя бяха обърнали гръб на тези нещастни жертви, а сега беше вече твърде късно.

Главата го цепеше — пак тази проклета треска. Гърдите го боляха от кашлицата. По-добре да свършва с писмото и да поспи. Накрая заръча на сина си да пази вярата, да целуне баба от него и да се моли, колкото се може по-скоро да се съберат отново заедно.

Запечата плика, сгъна го в джоба на куртката, развърза обущата си и легна.

На сбора следващата сутрин полковник Линкълн Бенет разпредели хората от батальона си към различните действащи вече части. Някои издирваха надзиратели, избягали в близките гори при навлизането на армията. Други помагаха при разпределянето на лекарства и храни. А той самият се присъедини към другите старши офицери, които генерал Шелтън свика за обиколка на целия лагер.

Докато задминаваха редица след редица бараките, чиито обитатели лежаха неподвижни отвън под лъчите на пролетното слънце, покрай тях минаха войници, подкарали открити камионетки, натоварени догоре с трупове. Един офицер от друг полк се обърна към Шелтън:

— Моите почитания, сър, но дали не може някак по… по-почтително да се пренасят мъртвите?

Генералът поклати глава:

— И аз бих искал, но трябва да се тревожим най-вече за живите. В лагера вече върлува епидемия, а дявол знае какви още страхотии можем да си навлечем с тези разлагащи се трупове. Някои от тия хора ще хвърлят топа само от едно потупване по рамото.

„Или от един шоколад“, помисли си Линк.

Видяха „работната площадка“, където принуждавали затворниците да мъкнат тежки камъни от едно място на друго с единствената цел да ги изтощят. Видяха бодливата тел, по която допреди четиридесет и осем часа беше текъл електрически ток.

Когато видяха крематориумите, в които превръщали човешките същества в пепел и дим, Бенет остана поразен от пълното безсмислие на всичко това — в ограничения спектър на човешките емоции нямаше такива, с които да се обяснят действията на нацистите.

Обиколката им отне близо три часа. Върнаха се в щаба малко след дванадесет. Генералът съобщи, че обядът ще е готов в един, и разпусна хората. Докато всички се разотиваха, Линк изчака Шелтън и го попита:

— Сър, разбрах, че сте заловили двама надзиратели. Какво ще ги правите?

— Убеден съм, че които оцелеят, трябва да бъдат изпратени на съд.

— Как така „които оцелеят“?

— Ами — подхвана генералът привидно равнодушно, — понякога затворниците първи се докопват до тях. Няма да повярвате, но дори най-слабите и болнавите намират сили да ги разкъсат на парчета, преди да сме ги спрели.

— А опитвате ли се да ги спрете?

— Разбира се, Линк — и след това добави по-тихо: — Обаче не се престараваме.

Точно тогава Линк чу как някой вика обезумяло:

— Полковник, моля ви, чакайте, сър, моля ви.

Обърна се и видя, че към него запъхтяно куцука Хершел, а очите му горят от вълнение.

— Моля ви, полковник Бенет, трябва да ми помогнете. Моля ви! За Хана, за жена ми е…

— Откри ли я?

Хершел кимна и изрече на един дъх:

— Тя е при лекарите. Трябва да помогнете. Елате бързо, моля ви!

Линк опита да го успокои:

— Няма страшно, след като вече я лекуват…

— Не, не. Не разбирате. Не я лекуват. Ще я оставят да умре. Моля ви, елате!

Когато наближиха сградата на болницата, Линк и Хершел видяха отвън проснати на носилки болни, които чакаха реда си да бъдат внесени вътре. Откъм сградата се носеше острата, проникваща навсякъде миризма на дезинфектанти.