Ерик Сийгъл - Лекари

Пред очите им бяха ранявали и убивали техни близки приятели. Научили се бяха да закоравяват сърцата си. Но сега и най-твърдите не можаха да потиснат чувството на отвращение. Някои започнаха да повръщат. Мъртвешката смрад на гнило отравяше дъха им.

Втрещен и объркан, подполковник Бенет заповяда на военния фотограф да заснеме зловещата картина. Реши твърдо да изпрати снимките на генерал Айзенхауер, за да види Айк безобразието със собствените си очи.

Докато високият широкоплещест командир стоеше, вперил поглед в касапницата, един от лейтенантите му приближи запъхтяно да докладва:

— Сър, извън лагера открихме нещо като масов гроб. Трябва да има няколко хиляди трупа. Някои са само наполовин погребани… Какво ще заповядате да направим, сър?

Линк опита да възвърне дар словото си:

— Погрижете се да бъдат прилично погребани, лейтенант — изрече той хрипливо. — Аз лично ще направя оглед — и добави по-меко: — И нека капеланът прочете молитва.

Останаха в Ордруф повече от седмица, през която Линк надзираваше лично почти всички „прилични“ погребения. Понякога, когато гласът на капелана пресекваше, Линк сам дочиташе молитвата.

През целия този период спа много зле. Треската и кашлицата, тормозили го през цялата пропита от студ и влага зима, го налегнаха отново с отмъстителна сила.

По цели нощи се потеше и едвам дишаше от пристъпи на задух, но винаги щом си помислеше за лекар, започваше да се убеждава, че болестта му е само една нищо и никаква простуда.

Най-сетне на сутринта на четиринадесети април пристигнаха три нови части от армията на Патън, а с първата дойде и дългоочакваната заповед за атака на север. Въпреки умората войниците се събраха бързо, нетърпеливи да оставят зад гърба си кланицата.

По здрач, докато се придвижваха към Гота, от двете страни на пътя изникнаха групички странни, призрачни фигури. Една от тях, прилично на скелет същество, посочи с трепереща ръка бялата звезда върху знамето на джипа на подполковник Бенет и нададе дрезгав, треперлив вопъл:

— Американци! Това са американци! Спасени сме!

Изскочиха още живи призраци. Подполковникът нареди на конвоя да спре. С чувство на неловкост поради собствената си охранена фигура Бенет скочи от джипа и се насочи към група изпити уплашени скелети. С приближаването му те се люшнаха уплашено назад.

— Всичко е наред, приятели, няма от какво да се страхувате. Ние искаме да ви помогнем.

Той протегна ръце, за да ги увери в думите си.

Не разбраха какво казва, но с радост усетиха, че не говори немски. Един от тях, висок прегърбен мъж на неопределена възраст, изрази хиляди объркани ликуващи мисли в един, единствен въпрос:

— Наистина ли сте американци?

Линк кимна:

— Точно така, от САЩ сме.

В следващия миг мъжът прегръщаше краката му, ридаеше и нареждаше: „Бог да благослови Америка!“

Докато нареждаше на войниците да качат в колите окаяните човешки отломки, Линк не можа да удържи сълзите си.

Сам той помогна на високия мъж да се качи в неговия джип, като се надяваше да добие по-точна представа за тези хора. На накъсан английски („В Берлин родителите ми бяха наели учител по английски.“) човекът обясни, че повечето са избягали преди няколко дни от лагера Ордруф, а останалите в лагера ги подкарали под конвой към Берген Белзен. („И в двата случая ни чакаше смърт, нямаше какво да губим.“) Добави, че бегълците не са слагали залък в устата си дни наред. Линк предаде на войниците си да им дадат малко храна, и то ргопtо 40 40 Веднага (ит) — Б.пр. . От джобовете на куртките на всички войници се появиха шоколади за оцелелите, които лакомо ги поглъщаха.

За ужас на войниците след по-малко от час трима бяха мъртви от преяждане.

Когато Линк предаваше пътниците си на един полеви медицински пункт близо до Гота, високият мъж беше особено прочувствен:

— Бог да ви благослови, господин генерал.

Линк не сдържа смеха си:

— Благодаря за комплимента, господине, но нямам още дори чин „полковник“.

— За добротата си заслужавате да сте генерал.

Двамата си стиснаха ръце и се разделиха. След това войниците на Линк влязоха в самото село, където вече бяха пристигнали няколко бели части на дивизията.

Капитан Ричард Макинтайър от Бирмингам, Алабама, разпитваше един от местните жители — пълничък мъж на средна възраст, чиито Lederhosen 41 41 Кожени панталони, брич (нем.) — Б.пр. му придаваха вид, сякаш беше изскочил от часовник с кукувица.