Ерик Сийгъл - Лекари

Линк изсърба канче кафе и запита:

— Не трябваше ли да си в медицинския пункт?

Мъжът заклати енергично глава:

— Не, не, не. При медицински пункт аз срещнал жена също от Берлин, приятел на семейство. Тя видяла моя жена преди няколко дни в Нордхаузен. Аз чул вие отива днес в Нордхаузен. Трябва да вземете и мен.

Линк се обърка. Нямаше представа, какво пише в устава за такива случаи. Но пък кошмарът тук не се побираше в рамките на никой редовен протокол.

— Смятате ли, че сте достатъчно силен, за да пътувате дотам, господин…?

— Хершел. Казвайте ми Хершел.

— Как е фамилното ви име?

— Сър, до вчера имах само номер. Хершел е достатъчно.

— Е, Хершел, ако смятате, че ще можете да пътувате в един от камионите с продоволствия, заповядайте. Но не мога да ви обещая, че жена ви ще е още там.

Усетиха миризмата още преди да са стигнали. На километри разстояние във въздуха се носеше зловонието на изгоряла човешка плът, макар че пещите вече не работеха.

Минаха покрай ферми, в които селяните бяха безметежно улисани в ежедневните си задължения, сякаш слънцето не беше затъмнено от облаците на смъртта. Оряха и сееха, като че ли отделени във времето и пространството от вихъра на злото.

Линк разгледа няколко души през бинокъла. Имаха вид на здрави и щастливи хора, които засяваха плодородните земи на този тюрингски оазис сред планините Хари. Подобна картина навярно е вдъхновила Бетовен за Пасторалната му симфония.

Линк наистина не проумяваше как е възможно нацията, сътворила такава ангелска музика, да извърши подобни сатанински зверства.

Никой от 386-и батальон под командата на подполковник Бенет нямаше да забрави тази вечер. Гледката на измършавелите и изтощени от глад концлагеристи ги беше покрусила, но сега видяха истински живи мъртъвци.

Бяха с хиляди. Макар и освободени формално предния ден от Трета американска армия, те все още бяха в плен на собствената си трагедия, така подплашени, че дъх не смееха да си поемат. Безчисленият им брой сам по себе си беше зашеметяващ. А мръсотията, изпражненията, въшките и плъховете бяха повече, отколкото и в най-ужасната клоака.

С хлътнали бузи, очертани ребра и увиснали кореми, те почти нямаха вид на човешки същества. Ходеха полека и с клатушкане, движенията им бяха като на забавен кадър.

В мига, в който конвоят спря, Хершел стъпи на земята с изтръпнали от болка нозе и закуцука към дългите редици бараки, от които дори на такова разстояние се чуваха страдалчески стонове.

Войниците на Линк бродеха наоколо, докато лекарите се бореха да спасяват живота на „освободените“.

Нацистите си бяха отишли, но ангелът на смъртта още витаеше в околността.

Някои се насилваха да се усмихнат измъчено и да махнат изнемощяло с ръка за поздрав към чернокожите американци. Но и за щастието трябват сили, а те бяха отчайващо малко.

За да издържи на адското зрелище и зловонието, Линк запали дебела пура и се постара да запази спокойствие, докато прекосяваше лагера, за да отиде да докладва в щаба на дивизията.

— Добре дошъл в Дантевия Ад — поздрави го генерал-майор Шелтън, прехвърлил четиридесетте оплешивяващ американец от Средния запад. Двамата се здрависаха. — Седнете, Линк, изглеждате ужасно.

— И вие, генерале. На идване успях да хвърля само бегъл поглед, но това явно е върхът на…

— По дяволите, човече, не си мислете, че тук е дъното. Днес англичаните влязоха в Белзен, на север оттук, и ако щете вярвайте, там било още по-ужасно. Видяхте ли пещите?

— Не още, но и не изгарям от нетърпение.

— Знаете ли кое е удивителното? Тук даже не е имало газова камера. Така са претрепвали нещастниците от работа, че в края на всеки ден труповете били достатъчно, за да работи крематориумът без прекъсване. Разбира се, помогнали им малко и дизентерията, и тифът, но несъмнено най-голяма е заслугата на скаутите от СС.

За момент Линк онемя. След това промълви:

— Какво се прави, за да се помогне на хората?

— Задигаме всички възможни лекарства, до които се доберем. Тук имаме лекари, очакваме всеки момент да дойдат още, имаме даже няколко хлапета от медицински институти в Англия. Но и нашите войници трябва да им помогнат. Дявол да го вземе, те са с хиляди…

— Знам, господин генерал — съгласи се Линк мрачно.

Шелтън изгледа изпитото лице на Бенет и разбра колко потиснат е събратът му офицер. Внезапно, с подчертано театрално тържествен глас той изкомандва:

— Подполковник Бенет, станете!