Ерик Сийгъл - Лекари

В първия момент, като видя негър в такова отдалечено място, капитанът се смути. Но след това забеляза сребърните дъбови листа върху нагоните на Линк и автоматично отдаде чест.

— Кой е този господин, капитане? — попита Бенет рязко, привикнал с неудобството от присъствието на по-младши бели офицери.

— Бюргер-майстерът, кметът на селото… сър.

— Разпитахте ли го дали не държи затворници?

Капитанът кимна.

— Държал е, сър. В кариерите работели евреи, но преди два дни ги отвели под конвой. Според kмета откарали ги към Бухенвалд.

— Защо, какво има там?

Макинтайър се обърна и зададе въпроса на бюргер-майстера. След това погледна отново Линк и обясни:

— Той мисли, че това е просто друг трудов лагер.

— Аха — усмихна се подполковникът саркастично. — И това е всичко, което знае, така ли? — след това впи поглед в немеца: — Значи просто „трудов лагер“, а, лукова главо?

Кметът не разбра, но се усмихна.

Макинтайър преведе веднага:

— Казва, че нищо не знае. Хората тук били обикновени селяни.

— Е да, разбира се — промърмори Линк и се обърна към офицера: — Какъвто сте били и вие, капитане.

Макинтайър отдаде стегнато чест, Бенет отвърна със същата формалност и се отправи към селската кръчма, която хората му временно бяха определили за щабквартира.

Поради ранга му на старши офицер на подполковник Бенет, естествено, бе дадена най-голямата стая. Високите тесни прозорци гледаха към потънал в цветя двор.

Той седна на бюрото, отпи глътка от конфискувания от кръчмата коняк, извади лист хартия с двойно оградената емблема на Трета „А“ армия, махна капачето на автоматичната си писалка и започна да пише писмо до деветгодишния си син в Джорджия.

Някъде в Германия

15 април, 1945 г.

Скъпи Линк младши,

Прости ми, че не ти писах известно време, но напоследък ходът на сраженията се обърна в наша полза и постоянно сме в настъпление.

Бих искал да мога да кажа, че съм предоволен от успехите ни (момчетата ни са окичени с медали като коледни дръвчета), но по пътя всички загубихме близки приятели.

През последната седмица се нагледах на страшни неща, които едва ли някога ще мога да опиша.

Често си мисля за неделните проповеди на пастор Стедмън за „жестокостта на човек към човека“. Досега винаги съм смятал, че това се отнася за съдбата на нашия народ в Америка.

Чудя се какво ли би казал преподобният пастор, ако види лагерите за принудителен труд, на които се натъкнахме. В тях просто са морили хората от глад.

Признавам, че в Америка негрите не ги галят с кадифени ръкавици, а и в армията положението не е много по-различно. Но, синко, нас никога не са ни изтребвали с хиляди в газови камери и не са ни изгаряли в пещи…

Звънна телефонът. Линк въздъхна изнурено, отпи още една глътка и вдигна слушалката. Генерал-майор Джон Шелтън, командир на дивизията, се обаждаше някъде от полето. Връзката беше лоша и в слушалката непрекъснато пращеше.

— Бенет, в каква форма са хората ви?

— Честно казано, господин генерал, на края на силите си са — и физически, и емоционално. Повечето са още деца и това, което видяха през последните дни, ги потресе.

— А ада виждали ли сте, Линк, истински ад тук на земята?

— Да, струва ми се, сър. Видяхме два лагера за принудителен труд и огромна яма с около осем хиляди трупа.

— Тогава все едно сте били на Кони Айлънд, мистър. Искам хората ви да са тук утре до седем часа вечерта. Намираме се в Нордхаузен.

— Това май е на тридесет и пет мили на север от нас.

— Проверете. И гледайте да подготвите хората си.

— За какво, сър?

— Нордхаузен не е трудов лагер. Това е лагер на смъртта.

Тази нощ Линк спа много неспокойно. Отчасти поради болката в белия дроб, отчасти поради душевните рани. Щом се унесеше, започваше да сънува ужасни кош мари, от които се събуждаше плувнал в пот. В шест сутринта взе душ и слезе да пие кафе.

Долу, застанал като истукан, го очакваше съсухреният висок мъж, когото остави предния ден в медицинския пункт. Линк се почуди от колко ли време го чака.

— Здрасти — поздрави го приятелски. — Ще седнеш ли с мен на закуска?

Мъжът прие с готовност:

— Благодаря ви.

В следващия миг вече седеше на дървения стол срещу Линк и гризеше комат хляб.

— Ей, задръж малко темпото и си намажи поне масло.

Но мъжът поклати глава с пълна уста и като жестикулираше с ръце, обясни, че е твърде гладен, за да чака. Може би на втората филия ще си позволи лукса да намаже и масло.