Ерик Сийгъл - Лекари

В седем вечерта на двадесет и трети декември Палмър откара Лора до летище Логан, където Барни я очакваше за кратък полет до Ню Йорк със самолет на източните авиолинии (само четиридесет долара за едно часово въздушно премятане сред бурните декемврийски ветрове от Бийнтаун до Готъм).

Палмър я прегърна топло и ѝ напомни да се върне с по-ранен влак, за да отидат заедно на новогодишното празненство в Ловджийския клуб, а след това потегли към пистите на Върмънт, където, обясни той на Лора, щял да сублимира мъката си по нея, като кара ски до припадък.

Докато Лора пазеше място на дългата извита опашка от студенти пред самолета, Барни се извини и хукна към щанда с вестници, за да купи „Спортс Илъстрейтид“.

На връщане не тичаше. Тъкмо обратното, вървеше полека, сякаш в унес. Единствено гласът на Лора успя да го раздвижи.

— По дяволите, Ливингстън, размърдай си задника. Ще изпуснем самолета.

Затича се едва последните петдесетина метра и се изравни с Лора точно когато дойде редът им да покажат бордовите си карти на служителя.

— Какво ти става? — смъмри го тя, докато си пробиваха с мъка пък в претъпканата кабина на самолета.

— А, нищо. Разсеян съм малко, това е всичко.

Намериха две съседни места в дъното вдясно, провряха се до тях и се заеха да закопчават коланите. Барни беше необичайно мълчалив и само гледаше втренчено плешивото теме на мъжа отпред.

— Ливингстън, подхвана отново Лора — изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— И така може да се каже.

Точно в този момент двигателите на Локхийд Електра нададоха оглушителен рев.

Лора шаваше неспокойно, докато самолетът набра скорост, отдели се от пистата и се издигна в зимното небе над пристанището на Бостън. Не след дълго шумът от двигателите утихна и Лора можеше отново да настоява за информация.

— Барни, кажи, по дяволите, какво се случи?

Той поклати глава в пълно недоумение:

— Тъкмо наближавах щанда за вестници и видях Бенет на една опашка за полет.

— Е, и?

— Чакаше да пътува в първа класа:

— Много ясно, след като е тъпкан с пари. Виж само как се облича. Какво толкова странно има?

— Каза ми, че отива да кара ски в Монтана, но полетът му определено не беше дотам. Искам да кажа, Кастелано, че човекът чакаше за швейцарски самолет до Цюрих. Не намираш ли това за малко странно?

— Не… намирам го за изключително странно.

Стюардесата на „Суис еър“ приближи и предложи шампанско и ордьоври на пътниците от първа класа. Бенет Ландсман прие с удоволствие хайвера, но учтиво отказа напитката:

— Danke, ich werde vielleicht spater mit dem abendessen was trinken. 39 39 Благодаря, може би по-късно с вечерята ще пийна нещо (нем.) — Б.пр.

— Говорите много добре немски — забеляза отрупаната с накити сивокоса дама до него. — Откъде сте?

— От екзотичния град Кливлънд, щата Охайо, госпожо.

— Но сигурно не сте роден там? — продължи тя, явно очарована.

— Не, първите десет години от живота си прекарах в едно малко градче, Милърсбърг, щата Джорджия.

— А сега отивате за празниците в Цюрих?

— Не съвсем. Там ще ме чакат родителите ми, за да отидем на ски в Кранс-Монтана.

— Във Вале? О, там е прекрасно!

— Да, очаквам го с нетърпение.

Той притвори очи и продължи наум диалога: „Е, може да карам ски в Европа, но определено не съм германец. Всъщност и името ми не е Бенет Ландсман. Искам да кажа, не съм се родил с това име…“

Това се случило през април 1945 година. Съюзническите войски прекосили река Рейн и напредвали към сърцето на Германия. Червената армия била вече пред стените на Виена и погромът над нацистите бил неизбежен.

На четвърти април попълненият изцяло от негри 386-и танков батальон на Трета армия под командването на подполковник Ейбрахъм Линкълн Бенет навлезе в мирното селце Ордруф.

В покрайнините на това живописно немско селце батальонът се натъкна на изоставен нацистки концлагер. Изоставен от живите. Земята беше покрита с чудовищни купища разкривени измършавели тела. По гниещите мръсни трупове пъплеха въшки, крайниците им бяха така здраво преплетени, че едва ли някой можеше да ги раздели.

Хората на подполковник Бенет бяха сред първите войници негри, изпратени на предни позиции в Европа. През юни предната година бяха акостирали на брега на Нормандия като подкрепления за отчаяния опит на Съюзническото върховно командване да посрещне масивната противникова офанзива при Ардените. Бяха провели тежки сражения в потъналата от мъгли долина на река Мьоз. Като „награда“ за успехите им ги бяха при числили към Трета армия на Джордж Патън и така те се включиха в битката за всяка педя замръзнала земя по време на атаката на изток, през линията „Зигфрид“ към вътрешността на Германия.