Ерик Сийгъл - Лекари

Най-накрая, когато оставаха около трийсет секунди, Пфайфър си пое дъх и каза тихо:

— Ъ… за контролното. Много съм радостен да ви кажа, че някои от вас са се справили много добре. Има две оценки деветдесет и осем и дори една деветдесет и девет — после усмихнат добави: — По принцип никога не пиша пълен отличен.

Пфайфър направи пауза, пое въздух отново и продължи:

— Разбира се, има и такива, които — как да кажа — не са навлезли още в материала. Всъщност най-ниската оценка е единайсет. Надявам се, това изяснява нещата. Но достатъчно е да кажа, че повечето от вас се въртят около петдесет и пет точки и имат всички шансове да завършат курса.

Развълнуван шепот изпълни стаята. После, като на прощаване, Пфайфър съобщи:

— Ще поставя списъка с оценките на обичайното място утре рано сутринта. Приятен ден, господа.

Той се завъртя на пети и излезе.

Когато студентите станаха, за да излязат навън след Пфайфър, чуха Питър Уаймън да си мърмори:

— Какво толкова съм направил, та ми и намалил последната една точка?!

Професор Пфайфър имаше навика да идва в университета не по-късно от шест часа, за да може да се позанимава с изследванията си, без да му се налага да води досадни разговори със студентите. В дните, когато трябваше да оповестява изпитни резултати, той бодваше списъка на вратата на кабинета си (като използваше само инициалите на студентите от съображения за анонимност) и се оттегляше в лабораторията.

Няма нужда да се казва, че на другата сутрин мнозина станаха рано. Всъщност слънцето все още приличаше на блед полукръг на източния хоризонт, когато дузина посетители бяха вече на мястото, което през последните години бяха започнали да наричат „Стената на плача“.

Част от традицията изискваше също студентите, дори непушачите, да прогарят инициалите си с върха на запалена цигара, след като са си видели оценките.

Барни пристигна в седем часа. Бенет вече то чакаше.

Не се усмихваше.

Нито пък, от друга страна, беше намръщен.

— Какъв е резултатът, Ландсман?

— Ливингстън — мрачно отвърна приятелят му, — за нас това не е нито най-щастливият, нито най-нещастният ни ден. Погледни.

Той посочи списъка, където шест имена вече бяха потънали в забрава — получателите на възхитителните деветдесет и девет точки и на двете от деветдесет и осем бяха дошли и си бяха отишли. Все още излизаше дим от инициалите на получилия единайсет и на две места по средата — едното четиридесет и седем, а другото петдесет и шест точки.

— Ти кога дойде, Бен?

— Пристигнах в без петнайсет и тия дупки вече си бяха тук. Всъщност с тебе май следваме старогръцкото златно правило „me den agan“ — нищо излишно. Аз имам седемдесет и четири. А ти имаш седемдесет и пет.

— Откъде знаеш? Докато идвах насам, се сетих, че двамата имаме еднакви инициали.

— Не се тревожи. Използвах пълното си име за изпита — Бенет А. Така че аз съм си седемдесет и четири.

Лицето на Барни се проясни изведнъж.

— Хей, Ландсман, ние сме страхотни. Но как ще си заличим инициалите?

— Имам традиционните пособия.

— Ама ти не пушиш!

— Разбира се, че не пуша, но понякога излизам с непросветени млади дами, които пушат.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна сребърна табакера. Извади една дълга тънка цигара и я запали със съответстваща на нея сребърна запалка. И двете имаха Монограм — или поне печат.

— Хей, страхотна табакера, Бен. Мога ли да я видя?

Той я подхвърли на Барни. На капака имаше щампован кръгъл шлем със сребърна буквичка „А“ на бронзов фон.

— Какво е това?

— О, беше на баща ми. Той беше офицер в трета армия на Патън.

— Страшно е готина — възхити се Барни. — Баща ми служи в Тихия океан, но не му дадоха нищо такова. А баща ти какво…

— Ей, стига — прекъсна го Бенет, — време е за закуска. Давай да си заличим имената и да бягаме.

Той му подаде цигарата.

Барни се залови със самоличностите им и междувременно прегледа набързо списъка за инициалите на Лора.

Нямаше ги. Всъщност вече ги нямаше. Така че тя или се беше представила прекалено добре, или беше скъсана.

Не знаеше какво щеше да ѝ каже, в случай че се бе провалила. От друга страна, ако беше между първите (и тъй като Лора си беше Лора, това не бе невъзможно), не знаеше той сам как ще се почувства.

— Как ти мина изпитът по биохимия, Лора?

— Не беше зле.

— Това „добре“ ли означава?

— Не, просто означава, каквото казах — не беше зле.