Ерик Сийгъл - Лекари

— Не съм женен — прошепна Барни със свито сърце.

— Как, не ходеше ли с едно високо русо момиче?

— А, Лора — кимна Барни. — Лора Кастелано. Приятели сме само.

— Беше много хубава, спомням си.

— Браво! — Барни се насили да се усмихне. — Щом можеш да говориш за хубави момичета, значи се оправяш вече.

— В психиатрията не съществува понятието „оправяне“ — отвърна Мори с печално примирение. — Има само преход от една фаза на болестта към друга. Сигурен съм, че скоро ще ви обяснят това.

— Кой лекар идиот ти е казал тази тъпотия?

— Баща ми. Откак се помня, винаги го е повтарял.

Докато караше обратно по магистралата, Барни превъртя всички станции на радиото с надеждата да открие нещо, което да разсее мрачното му настроение. Но по единствената станция, която предаваше ясно, пускаха само мелодии от шоупрограми. А пронизителният глас на Етел Мърмън, който гърмеше от радиото с типичния за Бродуей неистов безмозъчен оптимизъм, звучеше като жестока подигравка с нещастието на Мори.

Спря на пътя пред първото кафене от веригата Хауърд Джонсън, поръча си сандвич „тройна радост“, на който тази вечер подхождаше повече името „тройна гадост“, и се насили да яде.

— Хич не си в настроение, миличък. Да не си загубил момичето или работата си? — попита съчувствено накъдрената сервитьорка.

— Нито едното, нито другото, но скоро май ще си загубя търпението.

На касата му върнаха пет долара и Барни отиде до телефонната кабина, извади от джоба си смачкан плик и набра Сан Франциско. Отговориха му след третия сигнал.

— Кабинетът на доктор Ийстман, моля — беше секретарката.

— Ъъъ… бихте ли ме свързали с доктор Ийстман? Спешно е.

— Негов пациент ли сте?

— Не, не. Аз съм… всъщност колега съм му. Казвам се Ливингстън.

Последва кратка пауза и щракване — явно го прехвърлиха на друга линия. След това в слушалката прозвуча равен мъжки баритон:

— Доктор Ийстман на телефона.

— А-а… обажда се Барни Ливингстън. Аз съм приятел на Мори. Бях последният, който разговаря с него преди той да… скочи.

— А, спомням си. Получихте ли бележката ми?

— Да, благодаря ви, докторе — Барни си спомнила лаконичния хладен тон на изпратеното му от Ийстман благодарствено писмо. — Всъщност оттам взех номера ви.

Ийстман не му помагаше особено да поддържа разговора, така че се наложи Барни да поеме отново инициативата:

— Аз току-що ходих да видя Мори, сър…

— Това, струва ми се, надхвърля границите на дълга.

— Той е чудесно момче, сър. Харесва ми.

— Радвам се да го чуя. По принцип Мори трудно общува с връстниците си. С какво мога да ви помогна, господин Ливингстън?

— По-скоро Мори има нужда от помощ, сър.

— Не ви разбирам — в гласа на психиатъра прозвуча нотка на раздразнение.

— Доктор Ийстман — продължи Барни, като се опитваше да запази спокойствие, — известно ли ви е, че синът ви е подлаган на шокова терапия?

— Разбира се.

— Простете откровеността ми, сър, но току-що бях на посещение при сина ви. И от това, което видях, мога да кажа, че е значително по-зле от когато и да било.

— Според доктор Канингъм съвсем не е така — отсече Ийстман. — А и какво дава право на един първокурсник да преценява по-старшите от него?

— Докторе — настоя Барни сериозно, — единственото, за което ви моля, е да отидете да видите как изпепеляват мозъка на сина ви.

— Абсолютно излишно, Ливингстън. Напълно запознат съм с процедурата и по мое мнение тя е идеалното лечение за депресията на момчето.

Барни все по-ясно разбираше, че доктор Ийстман съзнателно избягва да казва „синът ми“, сякаш за да се освободи от всякаква отговорност за трагичното състояние на Мори.

— Доктор Ийстман, чуйте ме. Умолявам ви да не им позволявате повече да тресат Мори. Той ще се оправи. Просто го оставете да оздравее на спокойствие.

Последва кратко мълчание.

— Ливингстън, признателен съм за загрижеността ви и несъмнено ще обсъдя въпроса с доктор Канингъм. Надявам се, че сте прекарали добре празника.

Барни занемя.

— Е, приятна вечер — сбогува се докторът с равен и леден глас.

Барни остави слушалката и се облегна на телефона като победен боксьор.

Прибра се в медицинската каторга малко след осем. Библиотеката беше все още отворена и той отиде да потърси най-новата литература за ЕШТ. Чете трескаво, като драскаше записки по заемните бележки. Очевидно електрошоковата терапия се препоръчваше при: а) непосредствена опасност от самоубийство, б) депресивно вцепенение, в) опасност за физическото здраве на пациента поради различни причини.