Ерик Сийгъл - Лекари

— Хайде сега, не бива да имаме тайни помежду си. Аз съм бъдещият ти съпруг в края на краищата.

— В името на точността, Палмър, не съм ти дала официален отговор по този въпрос.

— Добре, докторе, добре, предавам се. Сега, какво ще правиш в Деня на Благодарността?

— Ще уча, какво друго?

— Това се подразбира. Трябва все пак да имаш някаква ваканция. Дори осъдените на смърт ядат пуйка в Деня на Благодарността.

— О, не се съмнявам, че в стола ще се представят с някакво сносно подобие на пуйка — ако ще да е от целофан и с пластмасов пълнеж.

— Тогава ще дойда двамата заедно да си хапнем псевдопуйка.

— А родителите ти? Няма ли да им е мъчно, че не сте заедно?

— На мен ще ми е по-мъчно, ако не съм с теб.

И тогава внезапно през ума на Палмър мина тревожна мисъл.

— Да не би да имаш други планове?

— Не, просто предположих, че с Барни…

— Аха — прекъсна я Палмър, — добрият доктор Ливингстън…

Лора се намръщи:

— Та както казах — продължи тя натъртено — Барни, аз и още няколко съкилийници от първи курс смятахме да нагласим голяма маса в бюфета и да си представим, че сме семейство. Но в последния момент нещо се обърка.

— Какво по-точно?

— Бенет ще лети до Кливлънд, за да изкара един ден с родителите си…

— Това е пълно разточителство. Трябва да е много богат.

— Сигурно — кимна Лора. — Ако видиш гардероба му, ще помислиш, че само от неговите покупки се издържа цял магазин за мъжка конфекция. А после и Ливингстън би отбой.

— Завръща се в семейното гнездо в Бруклин?

— Не каза нищо. Напоследък се държи много особено.

— Защо, сърдит ли ти е за нещо?

— Едва ли, освен ако не се е ядосал, че не искам да му кажа колко имам на теста по биохимия.

— Колко имаш между другото? — вметна Палмър, като се надяваше въпросът да я свари неподготвена.

— Казах ти вече — отби атаката Лора. — Средна работа.

Барни улови единствената като че ли в цяла Нова Англия радиостанция, по която: все още не пееха коледни песни в Деня на Благодарността, и слуша, докато не я заглушиха другите програми. Пътуваше сам в единия от корветите на Ланс и можеше да пее на висок глас „Химна на благодарността“, който му навяваше приятни спомени от гимназията.

86-а Южна междущатска магистрала беше почти пуста. Повечето пътуващи днес се бяха прибрали вече и седяха около празничните трапези. Да останеш сам в Деня на Благодарността, е по-лошо и от самотна Коледа, реши Барни. Защото, като се изключи парадът на Мейси по телевизията, не ти остава нищо друго, освен да се присъединиш към тесния семеен кръг и да се натъпчеш с храна.

Барни беше един от малкото, които нямаше да седнат на коледна трапеза. Наложи му се да разочарова майка си, която, естествено, го очакваше да се прибере в Бруклин. Освен това единственото обяснение, което той даде, беше, че му се налага да посети „закъсал приятел“.

(Любопитството подтикна Естел да попита дали става дума за момиче, но Барни отговори само, че не е нещо, за което си заслужава да се тревожи.)

Когато стигна северните покрайнини на Хартфорд, Барни излезе от магистралата и подкара по страничен път, който ставаше все по-тесен и изровен. Накрая се промъкна по малка прашна пътека, оградена от две редици голи дървета, и внезапно се озова на просторно открито място. На стотина метра от него се извисяваше разкошна къща във френски стил. На месингова табелка върху портите от ковано желязо пишеше:

ИНСТИТУТ СТРАТФОРД

За момент Барни си спомни неофициалното му прозвище „Куку замъкът“. Тук се лекуваше аристокрацията на лудите. Или поне плутокрацията. Според слуховете плащаха по няколко хиляди долара на седмица.

Господи, помисли си Барни, за толкова пари усмирителните им ризи трябва да са от кашмир. Съзнаваше ясно защо се залъгва с такива плоски шеги. Беше слушал много за параноята, която те обхваща, когато отидеш на свиждане в психиатрия. Дори и най-самоуверените ставали жертва на безпричинен страх, че изведнъж ще ги демаскират и няма да ги пуснат да си вървят.

Когато спря колата пред пропуска, за да покаже документите си, пазачът предъвкваше пуешка кълка И гледаше с едно око трепкащия телевизионен екран. После прерови с мазни пръсти картотеката си, като остави по едно петно на всеки лист.

— Аха. Д-р Ливингстън — среща с господин Ийстман. Влизайте направо. (По телефона Барни беше казал само, че се обажда от Медицинския институт в Харвард, но това явно улесни влизането му.)