Ерик Сийгъл - Лекари

— Тази Кастелано — промърмори Бенет, като поклати слисано глава. — Знам я, откакто учеше в „Клиф“. Тя наистина е загадка. Красива, дяволски умна — и истинска загадка.

Загадка? Това беше може би последното нещо, което Барни би казал за нея. Но той всъщност познаваше Лора. Всеки от тях беше част от живота на другия.

Ти си загадка, Бенет!

В нощта преди първия им изпит по биохимия един въпрос обедини и безстрашните, и уплашените: Какво общо имат тия безсмислици, по дяволите, с лекуването на болни?

— За Бога! С всичките тия тъпи диаграми това ми прилича повече на курс за автомонтьори или телевизионни техници — оплака се Лора.

Тя учеше в стаята на Барни и двамата се замеряха с въпроси и непрекъснато се опитваха да налучкат какво ли точно може да попита утре професор Пфайфър.

— Трябва да си спокойна, Кастелано. Признавам, че това е все едно да запомниш петдесет вида макарони, но все пак имат нещо общо с функционирането на човешкия организъм.

— Бас държа, че баща ми никога не е виждал тия простотии.

— Бас държа, че ги е виждал. В Гърция и Китай преди две хиляди години хората са изучавали метаболизма.

— Да, но малко. Не са знаели всички тия кървави подробности. Освен това дойдох тук, за да видя болни хора, дявол да го вземе.

— Добре — отвърна той и направи гримаса, преди да изсипе черния си хумор, — я се огледай наоколо. Пфайфър е болен, а ние всичките сме луди, иначе щяхме ли да се занимаваме с това? Искаш ли вафла?

— Не, но бих искала да изпия една кола само за да ме държи будна. Ще сляза долу и ще…

— Не си давай зор, Кастелано, остани тук и учи за двама ни. Имам нужда да си възвърна кръвообращението в главата.

Той се втурна надолу по стълбите към подредените един до друг шест на брой автомати, всеки от които предлагаше продукти със съмнителна хранителна стойност. По това време на нощта те сякаш му се мръщеха. И вероятно беше така, защото всичките бяха празни — дори автоматът за цигари.

Докато се качваше бавно по стълбите, Барни се опита да си спомни кой на етажа има кафеварка. Ама, разбира се, Ланс Мортимър без съмнение има две.

Той почука на вратата. Нямаше отговор. Може ли да е заспал? Когато и след второто по-силно почукване никой не му отговори, Барни натисна бравата. Беше отворено. И Ланс Мортимър беше там, излегнат в луксозния си стол, облегнал глава назад със затворени очи и със слушалки: Слушалки? Толкова ли се е преучил, че слуша музика в такава нощ! Той се приближи и леко чукна Ланс по челото.

— Има ли някой вкъщи? — весело попита той. Ланс отвори очи и откри едното си ухо.

— О, д-р Ливингстън. Къде се беше скрил?

— В стаята си като всички останали. Учех проклети те химически структури. Защо и ти не правиш същото? Или не възнамеряваш да се явиш утре на изпит?

— Какво сте се подпалили всичките? Няма нужда от паника.

— Може би, но не мислиш ли, че има нужда от учене?

— Но аз уча, стари приятелю, уча. Чуй…

Барни неохотно постави слушалките на главата си. За свое учудване чу гласа на Ланс, който изброяваше някои метаболични загадки, върху които щяха да ги изпитват на другата сутрин.

— Просто си слушам касетките — обясни Ланс, — така че, дори да заспя, мозъкът ми ще продължи да абсорбира информацията подсъзнателно.

— Ланс, ти си страшен чешит.

— Ами такъв съм си — усмихна се съседът му. — Съжалявам, че нямам втори запис да ти заема, но едва вчера успях да си купя това-онова от магазина „Акустикъл Рисърч“ в Кеймбридж. Мога ли да ти помогна по друг начин?

— Ами, да. Имаш ли нещо, което съдържа кофеин?

-Кафе, чай или кола?

— Кола, ако може две, стига да имаш достатъчно.

— Вземи си — отвърна Ланс, като посочи хладилника. — Има и малко камамбер, може би ще ти хареса.

Той се облегна назад и се върна към записа на лекцията.

Когато Барни се върна в стаята си, Лора се беше проснала в леглото му. И спеше дълбоко.

Барни погледна тъмните кръгове около очите ѝ и реши, че почивката ѝ е нужна повече от всичко друго. Седна на бюрото си и продължи да учи още половин час. Но беше прекалено изтощен вече.

Погледна отново към Лора. Тя беше съвсем неадекватна, щеше да бъде жестоко да я буди. Той си събу обувките, хвана едно одеяло, нави един дебел пуловер на възглавница, сви се на пода и моментално заспа.

Неизвестно кога, по някое време между късна нощ и ранна утрин, Лора изведнъж се събуди. Трябваха ѝ няколко секунди, за да осъзнае къде се намира. После видя заспалия на пода Барни и се усмихна, Изглеждаше толкова спокоен. Събра си тетрадките и щеше да си тръгне, но погледът ѝ се спря на бюрото му. Беше забравил да си навие будилника. Тя го нагласи да звънне в седем и излезе на пръсти в коридора, като затвори тихо вратата.