Ерик Сийгъл - Лекари

— О, да. Добре, ще се видим тогава към полунощ, съветнико.

— Седни, Ханк.

— Знам колко си зает, Барн. Няма да отнема повече от три минути от времето ти.

— Добре де, все пак седни. Защо да рискуваш и разширени вени?

Дуайър кимна и кацна на края на леглото.

— Добре, бебчо Ханк. Казвай.

Посетителят му започна да се суети и едва успя да изломоти:

— Барни, имам един проблем. Ще ти бъда много благодарен, ако ми дадеш съвет.

— Разбира се, разбира се — отвърна той, а вътрешно си помисли „Какво, по дяволите, го кара да смята, че знам повече от него за каквото и да е?“ — Какъв е проблемът, Ханк?

Смущението на Дуайър сякаш изпълни стаята. Най-накрая той обобщи дилемата си.

— Сексът.

— Какво искаш да кажеш? — объркан запита Барни.

— Имам проблем със секса — продължи Дуайър и избърса дланите си в пуловера.

О, не! — крещеше инстинктът за самосъхранение на Барни. Изпрати го тоя на истински психоаналитик или всяка нощ по някой ще скача от прозореца пред очите ти!

— Ъъ… Ханк, не мислиш ли, че трябва да говориш за това с… нали се сещаш, с квалифициран човек.

— Не, не, не, Барни, сигурен съм, че момче с твоя опит може да ми помогне.

„Е, добре, пошегува се със себе си Барни, някои хора си мислят, че имам божествена дарба.“

— Давай, Дуайър, изплюй камъчето.

— Нали знаеш, че щях да ставам свещеник?

— Да.

— И мисля, че ти казах защо се махнах оттам?

— Да, нещо от сорта на „света, плътта и стетоскопа“.

— Заради Черил. Черил де Санктис. Страшно се възбуждам от нея. Мисълта за нея не ми дава мира ни денем, ни нощем. Не мога да уча, не мога да спя, не мога да чета по анатомия, защото всичко, което искам, е да…

— Спиш с нея? — подсказа Барни.

— Да, Барни. Виждаш ли, знаех, че ще разбереш.

— Честно казано, не мисля така. Защото дотук не виждам никакъв проблем, освен ако Черил не е омъжена или монахиня.

— За Бога, човече, за какъв ме мислиш? Тя е просто едно страхотно момиче от нашата енория — работи в детска градина. Семейството ѝ е много религиозно.

Той направи пауза и добави с копнеж:

— И има най-страхотните цици, които някога си виждал.

— О! — каза Барни, като се опитваше да намери подходящо заключение. — Но тя не те иска, това ли е проблемът?

— Не, не, тя ме обича и съм напълно уверен, че щях да я обичам, дори да нямаше такова невероятно тяло. Но снощи ми се обади по телефона и каза, че ще идва другия уикенд и иска да остане в моята стая.

— Това не е проблем, Ханк. Доколкото знам, единствените неща, което не ни се позволява да държим в стаите си, са патлаците и влечугите.

— Мисля, че тя иска да го направим.

— Чудесно — нетърпеливо отвърна Барни, като си помисли: „Ето такива проблеми ми трябват на мене.“

— Значи смяташ, че може, а? Мислиш ли, че ще извършим прелюбодеяние?

— Виж какво, Дуайър, не съм моралист, но мисля, че ако двама възрастни хора се обичат, това може да включва и секс.

— Преди брака?

— Сериозно ли мислиш да се ожениш за нея, Дуайър?

Той кимна.

— Обичам я, Барни. Сега да разбирам ли, че имам твоята благословия?

— Мисля, че можеш да го считаш за нещо малко по-светско — за поощрение. Искам да кажа, че аз все пак не съм ти свещеник. Което ми напомня — защо не отиде да говориш с някой свещеник?

— Защото щеше да ми каже да не го правя.

Преди Барни да успее да обмисли многобройните възможни последствия от този духовен диалог, на вратата се почука.

Дуайър погледна часовника си и стана да си ходи.

— Леле, то минавало полунощ. Съжалявам, че ти отнех толкова много време.

Веселият глас на Лора извика:

— Аз съм, Ливингстън, сам ли си?

Дуайър изглеждаше объркан:

— Господи, Барни, иска ми се да имаш заден изход.

— Стига, Ханк, та това е Лора…

— Какво искаш да кажеш с това, че е Лора? Най-готиното момиче в курса ти идва в стаята посред нощ! Как го правиш?

Той бързо се обърна и отвори вратата.

— Здрасти, Ханк — усмихна се Лора. — Надявам се, не съм прекъснала нещо важно.

— И аз — срамежливо рече Ханк.

— Няма проблеми. Отбих се само да видя дали микроскопът на Ливингстън си заслужава многото приказки.

— О, разбира се — съгласи се Дуайър, напълно объркан. После изтича до телефона да се обади на възлюблената си.

— Ох, ох, ох каква сладост е да пипаш момиче по вагината! Какъв рай!

— Лора, недей така високо, намираме се в Бостън!

Лицето на Палмър Талбот придоби цвета на омара, който ядеше. Погледът му се стрелна към лицата на съседите по маса, които вечеряха в ресторанта на Стубен след театралната постановка.