Ерик Сийгъл - Лекари

— Да, мис… името ви, моля?

— Лора Кастелано, сър. Само исках да попитам дали от нас се очаква да запаметим всичко, написано на тези листа.

Повече от сто глави се изтеглиха напред, за да чуят по-добре отговора на професора.

— Е, мис Кастелано, това е малко прибързано. До тогава ще вземем още доста материал и ще бъде въпрос на приоритет. В края на краищата можем ли да твърдим, че някакви си двайсет аминокиселини са по-важни от петдесет и осемте протеина, които имаме в кръвта?

— Благодаря ви, професоре. (Садистично копеле такова)

— Други въпроси? — великодушно запита Пфайфър. На последния чин Барни прошепна на седналия до него Бенет Ландсман:

— Попитай го къде си паркира колата, за да му сложим бомба.

Когато студентите се разпръснаха, Барни извика:

— Страхотна си, Кастелано, това се вика смелост. Сега никой от нас няма да спи тая нощ.

Барни беше ядосан.

Ядосан заради начина, по който деканът го беше на карал да мълчи относно Мори. Ядосан заради безсмисленото насилие на Пфайфър над уморената му памет. Заради перспективата да прекъсва ученето си с неофициални „приемни часове“. Беше толкова ядосан, че би ударил някого. Но се задоволи с друго, почти толкова добро решение.

Изтича в стаята си, изу мокасините и джинсите си, намъкна едни шорти и маратонки и за загрявка препусна бързо надолу по стълбите към салона в мазето.

Там се разиграваше баскетболен мач с пълни състави. Не познаваше никого от играещите освен Бенет Ландсман. Повечето изглеждаха по-възрастни, вероятно асистенти или живеещи в пансиона лекари. Той погледа отстрани няколко минути, вживян в играта, и установи, че тя бе доста енергична. Очевидно не бе единственият, почувствал нужда от физически катарзис.

След малко повече от пет минути един висок риж играч вдигна ръце в извинителен жест.

— Хей, съжалявам, момчета, но трябва да асистирам на Гренвил да направи една пелвиолитотомия. — Той махна на Барни: — Искаш ли да поиграеш малко на блъсканица с топка?

Барни кимна с желание.

— Добре, момчета — викна морковената глава, — този жалък нещастник иска да си счупи ребрата. Внимавайте с него — после се обърна към Барни и добави:

— Забавлявай се, приятелче. Само внимавай тия малки диваци да не те проснат на носилка.

Барни отново кимна, но не можа да потисне спомена за предишната нощ.

Половин час по-късно петорката на противниците се бе сдобила с повече синини, отколкото могат да се видят в спешното отделение в събота вечер. Когато се изнизваха от салона, Барни бе останал без дъх и бе плувнал в пот. Беше страхотно. Бенет му подхвърли кърпата, с която бе избърсал лицето си, и с възхищение подметна:

— Господи, Ливингстън, играеш дяволски мръсно. Напомняй ми винаги да играя, от твоя отбор.

— Бенет, от твоите уста това е истински комплимент. Самият ти поне четири пъти подложи крак на техния център. Къде научи правилата на играта, в затвора „Синг-Синг“ ли?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа Торино?

— Искаш да кажеш в Италия? Какво, по дяволите, си правил там?

— Докато учех в Оксфорд, всеки уикенд взимах самолета до Торино и играех в отбора на „Фиат-Торино“. Даваха ми триста долара на мач плюс възможност да пътувам до много места, които иначе нямаше да видя. Но нека ти кажа едно — ако на европейците им липсва финес в баскетбола, те си го наваксват с лакти и колене. По моему руснаците получават премия за всеки половин литър кръв, който пролеят.

— Играл си срещу Русия?

— Само срещу „Спартак“ — един от техните така наречени аматьорски отбори. Бях повечето време по корем, отколкото на крака.

— Мамка му, Ландсман, шашнат съм, наистина. Шашнат съм.

— Не се хаби, Ливингстън. Защото, честно казано, ако някога решиш да изчезнеш зад граница, в Ленинград винаги ще се намери работа за тебе.

След като взе душ и вечеря, Барни се почувства прекалено разсеян, за да се съсредоточи над книгите. Беше планирал да прекара четири-пет часа плътно в запаметяване, което някой бе погрешно окачествил като интелектуална дейност.

Докато се влачеше бавно по коридора, започна да дочува музика. От стаята на Мори Ийстман прииждаше акустична вълна, която показваше как биха свирили цигуларите на Мантованн, ако са дрогирани с ЛСД. Той потрепери вътрешно и нерешително се приближи към отворената врата.

Стаята беше ослепително светла. Рамка с театрални прожектори стигаше от единия до другия край на тавана, като всеки от лъчите беше насочен към някакво произведение на изкуството — миниатюрна галерия, от двете страни на която имаше две огромни стереоколони.