Ерик Сийгъл - Лекари

Барни усети, че те бяха изпълнявали тази сцена много пъти и знаеха ролите си толкова добре, че не се налагаше да водят диалог.

Лекарите поставиха шина на врата на Мори, за да му предпазят гръбнака, и го подготвяха за носилката, когато деканът Холмс дойде. Беше като зловещо Богоявление — лицето му ту се скриваше, ту отново се появяваше на светещите фарове на линейката.

Холмс се наведе над Мори, взе от някого фенерче и лично се увери, че няма черепни увреждания. Кимна леко — разрешение пациентът да бъде закаран в болницата.

Когато го поставяха в линейката, Мори тихо извика:

— Ливингстън, тук ли си?

— Тук съм, Мори.

— Ръкописът ми. Погрижи се за ръкописа ми.

— Разбира се, разбира се. Не се тревожи.

Вратите на линейката се затвориха безшумно и секунди по-късно тя изчезна в нощта.

Сега на тревата отвън останаха само тримата. Всички прозорци на Вандербилт Хол бяха тъмни. Барни погледна фосфоресциращите стрелки на часовника си. Беше три и четиридесет и пет.

Не знаеше какво да прави. Почувства някак си, че за да се върне в стаята си, има нужда от тяхното разрешение. Затова продължаваше да стои — изтощен, но послушен войник, а висшестоящите офицери се съветваха. От време на време различаваше по някоя дума.

— Ийстман… познавам баща му… да подготвим нещата.

Най-накрая Рубин кимна, завъртя се на пети и се отправи към последните си няколко часа дежурство в здравната служба. Твърде възможно бе да го очакват други обезпокоителни съобщения.

Холмс се приближи към Барни.

— Съжалявам, не ти разбрах името.

— Ливингстън, сър, първи курс. Живея на етажа на Мори. Тоест… където Мори живееше.

Деканът кимна.

— Ливингстън, искам да разбереш, че като бъдещ лекар етиката те задължава да не споменаваш пред никого за това.

— Разбира се, сър.

— Дори в разговор с най-близки приятели. Това е един от най-трудните аспекти на нашата професия. Освен това възможно е да има тревожно отражение върху колегите ти. Сигурен съм, че разбираш какво искам да ти кажа.

Барни кимна по-скоро от умора, отколкото в знак на съгласие.

— Но, сър, рано или късно те ще забележат, че Мори не се появява наоколо.

— Остави на мен да се оправя с това. Просто ще спомена нещо от сорта на например болест в семейството.

— Да, сър. Мога ли с ваше разрешение да си тръгна сега? Вече е много късно и аз…

— Разбира се, Ливингстън — нали така беше?

— Да, сър.

— Според думите на д-р Рубин тази вечер си оказал огромна помощ. Оценявам това и съм сигурен, че Ийстман също ще го оцени.

— Ами Мори всъщност е симпатично момче. Може би е прекалено чувствителен…

— Говоря за д-р Ийстман — баща му.

— О! Да, сър. Лека нощ, сър.

Барни едва беше направил пет крачки, когато деканът го спря.

— Ей, Ливингстън!

Барни спря и се обърна.

— Да, сър?

— За какъв ръкопис говореше младият Ийстман?

Барни се поколеба и с възмущение реши, че поне едно нещо от Мори Ийстман трябва да остане непокътнато.

— Не зная, сър. Предполагам, че е бълнувал или не е бил на себе си.

Деканът Холмс кимна и Барни реши, че това е разрешение да се оттегли. Уморено тръгна към стаята си.

Когато мина покрай стаята на Мори, Барни забеляза, че вратата все още зее отворена. Запали светлината и влезе. От портативната пишеща машина стърчеше полуизписан лист. Барни се надвеси да го прочете. Мисли на разказвача след първия ден от медицинското му образование.

Това беше първата ни среща с представител на отвъдния свят. Любопитно е, че надникнахме вътре в него и всичко си беше на мястото. Нищо не липсваше. Какво тогава отнема Смъртта?

Учените с вирнати носове биха казали просто: електрически импулси; религиозните може би ще отговорят: духа. А аз съм хуманист и онова, което видях днес, за мен беше липса на душа.

Къде ли е отишла тя?

Барни събра около десет страници от „книгата“ на своя състудент, изгаси лампата и тъжно тръгна към стаята си.

Почувства огромна нужда да изхвърли мислите от главата си.

— Божичко, Ливингстън, да не си болен? Изглеждаш, като че не си спал цяла нощ.

— Наистина не съм спал цяла нощ — прегракнало отговори Барни, като се опита да осъществи контакта на кифлата в лявата си ръка с конфитюра върху ножа в дясната. На таблата му имаше три чаши кафе.

— Може ли да седна, или масата е само за зубрачи?

— Седни, Кастелано, седни.

Лора седна срещу него и забарабани с пръсти.

— Е, ще ми кажеш ли какво е станало?

— Учих за епителна тъкан и беше толкова интересно, че се отнесох. После видях, че е съмнало.