Ерик Сийгъл - Лекари

— А, добричката Алисън. Тя заряза нашия лабораторен екип, съблазнена от легендарния сребърен скалпел на някой си Сет Лазаръс.

— Това не е истинската причина, Барн. Било е, как да се изразя, прекалено стимулиращо за нея тялото на един конкретен човек.

— Моето или на трупа? — духовито вметна той.

— На Бенет — отговори тя с усмивка.

— О! Е, всъщност няма защо да ревнувам. Той наистина е готин. Но защо това е накарало Алисън да се отдалечи?

— Ами отгатнете, д-р Фройд! Бои се да не започне връзка.

— Доста нереалистична мечта. От къде на къде си мисли, че Бенет ще обърне внимание на гризач като нея?

Но Лора остана сериозна.

— В Харвард той беше два випуска преди мене и мога да гарантирам, че независимо от опаковката него го интересува умът.

— Тогава как те е пропуснал?

— Не е твоя работа — отвърна Лора. Но леко се беше изчервила.

— Добре — продължи Барни, — дори ако е толкова над нещата, в което все още се съмнявам, какво против има Алисън?

— Истината ли искаш? — попита Лора. — Голата истина е, че тя не желае нищо да я откъсва от учението ѝ. Напълно е завладяна от идеята да стане номер едно в курса. Сега сме едва в началото на семестъра, а тя вече взима таблетки, за да стои будна и да учи.

— Пълна откачалка! Както и да е, спести ми останалите подробности.

Прекъсна ги появяването на Ханк Дуайър.

— Барн, можеш ли да ми отделиш няколко минути?

— Разбира се — отговори свойски Барни. — Седни при нас.

Ханк кимна със смущение към Лора и с неудобство каза:

— Ами то е лично, Барни. Може ли да се отбия в стаята ти по някое време довечера?

— Довечера? Добре, да, чудесно. Единайсет и половина става ли?

— Не може ли малко по-рано? Ще ми се да се паркирам в леглото по това време.

— Съжалявам, Ханк, имам страшно много работа и дори минутка не мога да отделя преди единайсет и трийсет.

Дуайър кимна с благодарност и почтително се отдалечи.

Когато вече не можеше да ги чува, Барни бързо насочи разговора към по-вълнуваща тема.

— Сега, Кастелано, искам прост отговор — с „да“ или „не“: Грети Андерсън абсолютна нимфоманка ли е, или не?

Лора поклати глава.

— Съжалявам, не мога да отговоря с „да“ или „не“.

Тя стана. Консултацията на консултантите приключи.

Парадоксално е донякъде, че биохимията, която изучава процесите в живия организъм, е вероятно най-смъртоносният предмет за един студент по медицина. Навярно защото функцията на живота е сведена до бездушни схеми и сложни формули, изписани на многобройни листове, раздадени на всеки.

— Животът е невъзможен — започна драматично професор Майкъл Пфайфър — без органичните съставки, известни като аминокиселини. Те са строителният материал, от който са построени протеините, както и крайният продукт от усвояването на същите.

После Пфайфър разшири изявлението си още малко:

— В природата има приблизително осемдесет аминокиселини. Само около двайсет от тях са необходими за метаболизма и растежа на хората. Онези, които се доставят чрез храната, се наричат незаменими. Другите, които се произвеждат в организма, са познати като „заменими“, или „глицини“. На дъската съм написал и две те групи аминокиселини. Но не е необходимо да ги преписвате.

При освобождаването им от допълнителни записки студентите изпуснаха колективна въздишка на облекчение.

— Само ще ги прочета — каза небрежно Пфайфър и започна: — Хистадин, изолевцин, левцин, лизин, метионин, цистеин, фенилаланин, тирозин, треонин, триптофан, валин.

После Пфайфър се обърна към втората част на дъската и на един дъх изрецитира групата на заменимите аминокиселини, като добави:

— Разбира се, по-късно отново ще се върнем към тях, за да ги разгледаме подробно.

„Е, тоя не е страшилище, помисли си Барни. Свърши се с мита, че изпитът по биохимия бил ужасно клане.“ И точно тогава се случи.

Асистентите от двете страни започнаха да раздават дебели купчини листове, на които студентите скоро откриха подробни схеми на всичко, което Пфайфър бе споменал за кратко и между другото.

Ако съществува такова нещо като колективна психика на първокурсници, сега то се бе превърнало в пълна колективна депресия. Стаята се изпълни с отекващи стенания. След което дойде смъртоносният удар на Пфайфър:

— За да не се отпускаме, мисля, че първото ни малко контролно ще се проведе след три седмици.

Настана странна тишина. В продължение на няколко секунди всички студенти бяха спрели да дишат. Защото знаеха, че трябва да бъде зададен жизненоважен въпрос, и всички се наблюдаваха, за да видят кой ще намери смелост да го зададе. В този момент Лора вдигна ръка.