Ерик Сийгъл - Лекари

— Ще си тръгна, ако това искаш — каза той тихо. — Но мисля, че трябва да се обадиш в здравната служба.

— Не мога — отговори Мори с налудничаво кикотене. — Баща ми не вярва на психоаналитиците.

— Как така?

— Той самият е такъв — а после изстреля без всякаква връзка: — Баща ми ме мрази и в червата.

— Защо? — запита Барни, външно спокоен, но с отчаяното чувство, че терапевтичните му способности са абсолютно недостатъчни.

— Защото убих майка си — отвърна сериозно Мори.

— О! — беше всичко, което успя да произнесе Барни.

— Всъщност не съм — обясни Мори. — Бях само на две години, когато тя се нагълта с някакви таблетки и умря. Но баща ми мисли, че вината е моя.

Барни разбра, че няма време за губене.

— Виж, отивам до кенефа за малко. Но веднага се връщам.

Когато Барни се обърна да излезе, гласът на Мори стана заплашителен:

— Само гледай да се върнеш бързо, мамка ти!

В края на коридора до стълбищната площадка имаше телефон. Барни бе останал без дъх от тичане, когато помоли в слушалката да го свършат със студентската здравна служба.

Дежурен беше някой си доктор Рубин. Гласът му звучеше спокойно и утешително и Барни избълва основните подробности за състоянието на приятеля си.

— И сега какво трябва да направя? — попита нетърпеливо той.

— Предлагам да слезеш при мен да си продължим разговора — отвърна лекарят.

— Но не може ли да го оставя във ваши ръце сега? Толкова много още имам да уча…

— Моля те, Ливингстън — състрадателно каза Рубин, — не е необходимо да продължаваш цялата тая шарада за „твоя приятел“. Няма нищо срамно. Вече се видях с няколко твои колеги тази вечер, които имаха същите… проблеми.

— Не, не, докторе, вие не разбирате!

— Напротив, разбирам — настоя лекарят. — По-добре ли ще се почувстваш, ако аз се кача при теб?

— Добре — предаде се Барни. — Можете ли да дойдете на площадката на третия етаж, колкото се може по-скоро?

Рубин се съгласи. Барни затвори и почувствал напрежението от последния един час, се повлече бавно към стаята на Мори.

Нямаше го.

А прозорецът беше отворен.

Барни беше поразен от бързината, с която се случи всичко. И от свръхестествената безшумност. Никаква паника, никакви сирени, никакви викове. Нищо, което да привлича внимание.

Когато се втурна навън от стаята на Мори, в коридора той буквално се сблъска с д-р Рубин. След като обясни всичко за част от секундата, докторът нареди на Барни да се обади на университетската полиция, после да вземе няколко одеяла и да излезе навън при него. Барни реагира с толкова безумни движения, че се почувства като действащо лице от филм със забързани кадри: телефонира, сграбчи спалното оборудване от леглото на Мори, спусна се надолу по стълбите, влачейки одеялата и чаршафите, и изтича от другата страна на сградата под прозореца на Мори.

Чу стенания. Мори беше жив. Но колко жив? Когато се приближи, видя приятеля си да лежи почти неподвижен на земята.

— Бързо, помогни ми! — излая докторът. — Хвани му главата, задръж я в нормално положение. Нали не искаме да му направим шиечна фрактура, ако все още я няма.

— Как е той? — попита Барни, като коленичи и внимателно хвана главата на Мори с надеждата, че трескавото му сърце няма да разтрепери и ръцете му.

— Класически случай на скачане отвисоко — изкоментира вещо Рубин. — Със сигурност има фрактури на ходилата — светна с фенерче в очите на Мори и добави: — Изглежда, няма вертебрално счупване.

— Какво значи това?

— Гръбначният му стълб изглежда добре. Очевидно няма неврологични промени. Страхотен късметлия е.

Това е едната гледна точка, помисли Барни.

Изведнъж Мори започна неистово да трепери. Барни бързо го зави в одеялата.

— Ливингстън, ти ли си? — попита Мори с глас, който издаваше болката при произнасянето на всяка сричка.

— Да, да, само стой спокойно, Мори. Ще се оправиш.

— О, по дяволите — въздъхна раненият. — Баща ми ще ме изтормози заради това. Вероятно ще каже, че не мога нищо да направя като хората.

Той издаде звук на нещо средно между смях и плач. После отново изстена.

— Много го боли — умолително каза Барни на лекаря. — Не можете ли да му биете нещо?

— Не, ще потисне чувствителността му. Трябва да бъде по възможност в пълно съзнание, докато установим степента на нараняването.

Блеснаха светлини. Университетската полиция и линейката се материализираха почти едновременно. Барни дори не беше чул шума от двигателите. Скоро пет-шест човека заобиколиха Мори, разговаряйки с неестествено спокоен шепот.