Ерик Сийгъл - Лекари

На Лора ѝ беше забавно. Докато си говореха за разни невинни неща, Палмър нехайно я беше попитал как тя и колегите ѝ успяват да се справят с „огромното количество досадни глупости, с които ви тъпчат насила“.

Тя бе отговорила, че през годините студентите по медицина са съчинили няколко полезни мнемоники — незабравими фрази, които на секундата могат да възстановят жизнена информация от прашните задни рафтове на ума.

— Например? — бе запитал той.

— Ами има един абсолютно сигурен начин за запомняне на дванайсетте краниални нерва — електрическите проводници, които предават заповеди от мозъка към различните части на тялото — точно тогава тя бе тръснала прекрасната си руса коса и издекламирала: „Ох, ох, ох, каква сладост е да пипаш…“ и така нататък.

В този момент стреснатият Палмър бе получил пристъп на социална апоплексия.

— Звучи като нещо, което Барни би могъл да измисли — усмихна се той.

— Не, по дяволите, казах ти, че е класика, част от фолклора. Защото като нищо може да датира от времето на Гален или дори на Хипократ. Повярвай ми, гениално е. Как иначе ще мога да изрецитирам „очедвигателен, оптичен, отводящ…“

— Разбирам смисъла — каза Палмър. — В никакъв случай това не е фраза, която може лесно да бъде забравена — и като смени темата, нежно прошепна: — Не мога да понасям да живеем в един и същ град и да се виждаме само през уикендите — всъщност дори не всеки петък вечер.

— И в събота имаме часове.

— Това е варварство, Лора, абсолютно нечовешко е.

— Това, приятелю мой, накратко е медицински институт.

Един час по-късно той се смееше неистово.

— Какво ти е толкова смешно, Талбот? — попита тя, като го плесна с една възглавница по гърдите.

— Ти ме повреди за цял живот — той се изкикоти. — Никога повече няма да мога да правя любов, без да мисля за дванайсетте краниални нерва.

— Можеш ли да ги изброиш? — ухили се тя.

— Не, но със сигурност съм запомнил мнемониката — той се наведе напред и я прегърна, но тя нежно го отблъсна.

— Не се шегувам — скара се тя. — Знаеш, че трябва да се върна в общежитието, за да мога да стана рано и да си придвижа очедвигателния нерв над „Анатомията“ на Грей.

— А моята анатомия? Не можеш ли да останеш през нощта и да учиш при мене? Обещавам, че първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да те закарам.

— Съжалявам. За теб първото нещо в неделя сутрин се брои, след като прочетеш целия проклет „Ню Йорк Таймс“.

— И „Бостън Глоуб“ — добави той засмян. — И след още малко любов.

Тя го целуна по челото.

— Лека проверка, а? — и като стана да се облече, добави: — Понякога имам смътното впечатление, че ти се иска да ме изхвърлят.

— Признавам, тази мисъл ми е минавала през ума от време на време. Но после съвестта ми напомня, че ти си страстно отдадена на призванието си и че аз съм егоист.

— Добре. А порицава ли те заради такива мисли?

— Всъщност не. Защото после си спомням, че поне една трета от вашия курс са женени.

— Но нито едно от момичетата. Прекалено сме заети.

— С какво — да доказвате, че сте толкова добри, колкото и мъжете?

— Не, не би било достатъчно. Трябва да докажем, че сме по-добри. Можеш ли да го разбереш?

Палмър искрено се опитваше да бъде справедлив, но не беше в състояние да прецени силата, с която Лора усещаше призванието си.

— Все пак ти в крайна сметка искаш да се омъжиш и да имаш семейство, нали?

— Около десет години ме делят от крайната сметка — нежно отвърна тя и после добави: — Не само че ще стана лекар, Палмър. Ще стана много добър лекар.

Той я погледна и прошепна любвеобилно:

— Обичам те, Лора, и ще чакам, колкото трябва.

Прегърна я, сякаш за да запечати клетвата, която току-що бе направил. Лора опря лицето си в бузата му и внезапно почувства необяснима тъга. Исусе, помисли си тя, този прекрасен човек ме обича толкова много. И аз наистина го харесвам. Защо не мога… да се отпусна? Какво ми става?

Когато поршето спря пред мрачния Вандербилт Хол, млада двойка се показа иззад ъгъла и тръгна ръка в ръка към тях. Палмър изпращаше Лора до портала, когато единият от влюбените извика:

— Хей, Лора, почакай!

Ханк Дуайър се приближи, дърпайки след себе си едно ниско закръглено момиче.

— Здравейте — поздрави ги Лора весело, макар да бе вътрешно изненадана, че някогашният свещеник е буден толкова късно, дълго след среднощната литургия, и при това е с момиче.

— Лора — задъхано каза Ханк, — ти си първата, която ще чуе страхотната новина — Черил и аз ще се женим! О! Вие май не се познавате. Лора Кастелано, а това е годеницата ми Черил де Санктис, от родния ми град.