Ерик Сийгъл - Лекари

Чернокосата му придружителка кимна стеснително и се усмихна. Но въпреки тъмнината блясъкът в очите ѝ се усещаше.

Лора представи Палмър, който любезно запита кога щастливата двойка ще се венчае.

— По Коледа — побърза да каже Черил. — През коледната ваканция.

— Да — добави Ханк със смях. — Така никога няма да забравям годишнината ни. Не е ли чудесно?

— Превъзходно е — отбеляза Палмър и със зрънце, ирония, която само Лора можеше да долови, каза: — Няма ли това да направи следването ти по-напрегнато?

— Глупости, тъкмо обратното — отвърна сърдечно Дуайър. — Когато вече сме заедно, няма да губя толкова време, колкото сега само за да си мисля за Черил!

Палмър се обърна към Лора със сърдита гримаса:

— Това се казва свежа мисъл, нали?

— Разни хора, разни идеали — рече тя многозначително и потупа Палмър по бузата. После махна на бъдещите младоженци и забърза навътре.

Щом влезе в кухата пещера на фоайето, предишната ѝ меланхолия се върна. Нещо в начина, по който Ханк и Черил се гледаха, бе отприщило у нея поток от емоция. Двамата бяха толкова очевидно влюбени. Такива ли бяха чувствата на Палмър към нея? Внезапно усети състрадание към него. И — без да разбира защо — жал за самата себе си.

Откри, че върви към стаята на Барни. Само ще му се обади, ако не си е легнал. Когато наближи, чу измореният му глас да рецитира биохимични формули.

Тя спря. Не искаше (или не можеше) да го прекъсва с разни детински въпроси. За взаимоотношенията. За любовта и всички останали младежки глупости.

Прибра се в стаята си, тръшна се на леглото, отвори тетрадката си по биохимия се опита да се потопи в аминокиселинната река на забравата.

Барни бе зубрил цяла вечер преди неочакваното посещение на Бенет Ландсман. Бенет изглеждаше толкова елегантен в модерния си блейзър с раирана риза в синьо смолист цвят и папионка, та Барни се учуди, когато разбра, че идва направо от киното на Екстър стрийт, където е гледал последния филм на Ингмар Бергман.

— Господи, Ландсман, на това ли му викаш развлечение? Аз сънувах кошмари дни наред след като гледах „Седмият печат“.

Бенет широко се усмихна.

— Но героите във филмите му са толкова мрачни, че в сравнение с тях се чувствам направо райски щастлив. Във всеки случай перспективата да уча ми изглежда по-малко тъжна. Искаш ли да се поизпитаме?

— Разбира се. Как си с аминокиселините?

— Немного зле. Днес следобед кълвах като идиот около пет часа.

— Добре, тогава да насочим вниманието си към незначителния въпрос за произвеждането на протеини в храносмилателния тракт.

— Не ме занасяй. И това ли трябва да знаем?

— Е, мистър Ландсман — отвърна Барни, като се опитваше да имитира снизходителния тон на професора, — от вас очакваме да знаете само „важните“ неща. С други думи, всичко, което излиза от устата ми.

На което Бенет отговори:

— По дяволите!

И те се заловиха за работа.

След един час обявиха таймаут, за да може Бенет да изтича до стаята си и да донесе две бири. Докато сърбаха пенливите си питиета, обсъждаха дреболии като кой ще спечели футболната корона и дали някой някога ще може да победи. („Чух, че включили и няколко риби“, вметна Барни.) Дори стигнаха до първенството по шахмат между колежите.

Стана много късно и Барни усети, че новият му приятел се чувства удобно. Реши да рискува с няколко лични въпроса.

— Кажи ми, Ландсман — попита добронамерено Барни, — как се чувства човек като Джеки Робинсън на медицинското поле?

— Ласкаеш ме, Барн. Новак съм и съвсем не съм най-добрият играч в тази лига.

— О, стига де, знаеш какво имам предвид, Бен.

— Разбира се. Но тук не се чувствам зле, Барни. Винаги съм бил нещо като черна овца. Ако трябва да съм честен, не познавам друго положение.

— Откъде си?

— Израснах в Кливлънд…

Той не предложи повече подробности. Барни се подвоуми между нерешителността и възхищението.

— С какво се занимават вашите?

Въпросът беше безвреден.

— Баща ми прави обувки — нехайно отвърна Бенет.

— О! — отвърна Барни, учуден от висотата, до която го е довел такъв скромен произход. Но усети, че е докоснал най-съкровеното в мислите на Бенет и не може да продължава повече.

Двамата поработиха още половин час. Опитваха се тъкмо да запомнят оксидативния метаболизъм на пирувичната киселина, когато Лора се приближи до вратата — и си тръгна.

И добре, че не се забави отвън, защото преди да се разделят, двамата навлязоха в още една светска тема - този път за жените в курса.