Ерик Сийгъл - Лекари

Под някои врати светеше. Всъщност една от тях беше широко отворена. Ланс Мортимър sans 36 36 Без (фр.) — Б.пр. слушалки чертаеше диаграми на бюрото си. Той вдигна поглед, когато тя мина.

— Здрасти, Лора — ухили се той. — Как е Барни?

— Спи — отвърна тя сериозно.

— Щастливец — цинично отбеляза Ланс.

Тя го погледна, прекалено уморена, за да се ядоса, и прошепна:

— Да ти го натаковам, Мортимър.

Беше стигнала до стълбището, когато чу отговора на колегата си:

— Когато пожелаеш, Лора, когато пожелаеш.

Те седяха с мътни очи и дъвчеха моливите си или развиваха язви, очаквайки въпросчетата на професор Пфайфър. Къркорещите им стомаси и пулсиращите слепоочия съвсем не се успокояваха от слабия фалшив тенор на Питър Уаймън, който си тананикаше „О, каква приятна утрин“.

Добрият професор не ги разочарова. Макар че се отнасяше до началната работа върху метаболизма на наскоро спечелилия Нобелова награда сър Ханс Кребс, първият въпрос все пак не беше от този свят:

Представете си, че живеете на планетата Сатурн. Възпроизведете цикъла на Кребс, като замените кислорода с азот. Начертайте пълната схема.

Втората част беше (по думите на Пфайфър) „малко по-сладка“. Ставаше дума за гликонеогенеза. С други думи, трансформацията на захарта при задоволяване нуждите на организма.

Ако имате пет молекули глюкоза, колко АТФ и колко фосфат ви е нужен, за да произведете гликоген? Колко въглероден двуокис ще произведете?

Илюстрирайте фазите при формулиране на отговора си.

Сто двайсет и пет ръце се вдигнаха нагоре към челата и всички започнаха да мислят, опитвайки се да налучкат правилните отговори.

Часовете как да е течаха. Докато повечето жертви предаваха изпитните си листове и се изнизваха навън, няколко ревностни мислители продължаваха да пишат като луди.

— Хайде сега — каза Пфайфър, сякаш укротяваше деца от детската градина, — ако не сте могли да отговорите за цялото това време, вероятно въобще не можете да отговорите, Предавайте, моля.

Ругатните навън от залата бяха повече от йоните във въздуха.

— Какъв садистичен маниак! — беше една от типичните хипотези.

Питър Уаймън гледаше на тази реакция като на кисело грозде в лозето на медицинското невежество.

— Стига, момчета — дружелюбно каза той, — наистина имаше много за писане, но въпросите си бяха съвсем добре и честно подбрани.

— Млъкни, Уаймън — озъби се обикновено спокойният Сай Дерман, който съвсем наскоро беше защитил черен пояс по джудо, — или трайно ще ти спра поемането на кислород с голи ръце.

— Мисля, че Уаймън блъфира — предположи Барни.

Той последен си предаде листата…

— Да — вметна Лора, — освен това се потиш като прасе, Питър.

— Изпотяването е съвсем нормален начин за отстраняване на топлината от тялото, мис Кастелано — благосклонно каза той. — Колкото повече мисли човек, толкова повече калории изгаря. Бих казал, че моите са около пет джаула в секунда — по формулата I2Rt.

— Кажи ми, Уаймън — отвърна тя, — по рождение ли си отвратителен, или е трябвало да взимаш уроци?

— Чуйте, мадам, по мое мнение, това място се е обърнало с главата надолу откакто са започнали да приемат жени.

— Ти ме чуй, малкия — прекъсна го тя. — Ако усетя още една молекула полов шовинизъм, ще ти мацна един-два бруклински.

— Ей, ей, по-добре внимавай — предупреди Барни. — Лора раздава страхотни тупалки.

— Това мога да го повярвам — подигра се Уаймън. Но все пак се оттегли набързо.

— Кой желае да го бухат? — попита Ланс Мортимър.

Между дузината първокурсници, които се бяха скупчили около Уайман, съществуваше пълно единодушие. Всички се отправиха към бара на Алберто за празничен лек обяд с бира и безплатни фъстъци.

Защото наистина имаха повод да празнуват — за първи път ги бяха разпънали на колелото на Торкемада и те бяха оцелели, поне за още един ден. Няколко смели души отидоха полузаспали на следобедните занимания по анатомия, но повечето се дотътриха до стаите си и веднага заспаха.

В известен смисъл Харвардският медицински институт все още наподобява храма на Асклепий — дълбоки белези могат като по чудо да изчезват за една нощ. Така на следващия ден по улицата, а може би дори в съзнанието на студентите нямаше никакви видими следи, когато отново се събраха в зала В да чуят разказа на професор Пфайфър за по-нататъшните приключения на аминокиселините в търсене на Съвършения Протеин.

Той веднага се впусна във вълнуващи идиосинкразии за превръщанията на аминокиселините, като само мимоходом спомена предишния час. Знаеше, че студентите страдат, и те знаеха, че той знае, че страдат. Това само увеличаваше напрежението.