Ерик Сийгъл - Лекари

Пред масивната дървена врата на входа го посрещна старша сестра с ангелско изражение, поздрави го учтиво за празника и след като неизвестно защо реши, че Барни познава института, каза, че „Ийстман младши“ се разхожда на поляната отзад — та ако обича, „доктор Ливингстън“ да го потърси там.

Барни кимна и пое по дългия коридор с висок таван.

За нещастие зави в грешна посока и се озова пред здраво заключена метална бяла врата. Надникна през армираното стъкло на правоъгълното прозорче и видя фантасмагорично сборище от пациенти, които се влачеха, протягаха ръце и стенеха, погълнати от собствения си свят, явно нежелаещи или неспособни да регистрират присъствието на който и да е друг човек. Гледката му напомни филм на Фелини. Само че тази недействителност беше истинска. Господи, помисли си, тук ли е Мори?

— Мога ли да ви помогна с нещо? — прозвуча строг женски глас.

Барни се обърна и видя една валкирия в сестринска одежда.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — повтори тя една октава по-ниско.

— Идвам от… Медицинския институт в Харвард да видя Ийстман младши.

— Със сигурност няма да го намерите тук — възрази тя.

Слава Богу, помисли си Барни.

— Казаха ми, че е на поляната отзад. Бихте ли ми показали как да стигна?

Тя му посочи накъде да върви. Барни кимна и се отдалечи бързо с надеждата, че страхът не се е изписал на лицето му.

Намери Мори да седи сам на голяма пуста каменна тераса с изглед към една обширна и подредена градина. Явно наблюдаваше залеза над хребета на планината Такони.

— Здрасти, Мори.

— Здравей, Барни — отвърна безжизнено приятелят му, без да се обръща. — Благодаря ти, че дойде. Залезът е прекрасен, нали? Сякаш Бог пуска в автомата лъскава паричка, за да ни купи пълно със звезди небе.

Все още стоеше с гръб към Барни.

— Метафората е чудесна, трябва да я запишеш.

— Не пиша вече — промълви Мори.

Тъй като той явно не желаеше да се обърне, Барни мина пред стола му и се облегна на парапета на терасата. И тогава разбра защо приятелят му е така запленен от небесната светлина. Очите му приличаха на изгорели електрически фасунги. Барни потрепери при вида им.

— Как е в института? Плачат ли за мен?

— Голяма скука, честно казано. Липсваш ми, Мор. Този, дето го настаниха в твоята стая, е голям кретен.

— Настанили са някой в стаята ми? Мислех, че ще я заковат и ще я сложат под карантина, за да не се зарази някои…

— Стига си се самозатъпквал — прекъсна го Барни и постави леко ръка на рамото му. — Обзалагам се, че напролет вече ще си с нас.

— Я не ме занасяй. Никога няма да изляза оттук.

Барни се вгледа в угасналите му безизразни очи и си помисли: „Този нещастник беше по-добре в маниакалната си фаза. Поне имаше живот в него.“

— Ей, слушай, трябва да ми вярваш. Вече съм една осма лекар. Ще се оправиш, Мор. Ще се махнеш оттук и ще станеш втори Джон Кийтс, точно както ти самият каза.

— Кийтс е умрял на двадесет и шест години.

— Да, вярно — Барни се почувства неловко. — Примерът май беше глупав. Но ти разбираш какво искам да кажа.

Настъпи мълчание. „Защо, по дяволите? — недоумяваше Барни. — Знае много добре какво се опитвам да му кажа. Защо не ме остави да го развеселя? Защо така упорито иска да ме повлече със себе си в пропастта? И защо въобще ме накара да дойда чак дотук?“

Няколко минути седяха, без да говорят. После съвсем неочаквано Мори прошепна:

— Святкат ме.

— Какво? — Барни разбра много добре, но не искаше да повярва.

— Докторите му казват ЕШТ — електрошокова терапия — поясни Мори със същия равен тон. — Болните тук го наричат „тряскане“. Сигурно знаеш какви машини имат за пържене на мозъка.

— Електрошокова терапия… искаш да кажеш, че ти прилагат шокова терапия?

Приятелят му кимна.

Барни се възмути от дъното на душата си. Винаги бе смятал, че електротерапията се прилага като наказание. Електрошок за агресивните типове с антиобществени прояви, а крайната мярка — електрически стол — за убийците. Но защо и на този безобиден нещастник?

— Предполага се, че лекува депресии — сви рамене Мори и добави, — както и да е, баща ми смята, че съм по-добре.

— Идвал ли е да те види?

— Не. Нали знаеш колко е зает, а и Сан Франциско не е на един хвърлей оттук — въздъхна дълбоко и продължи, — обаче се обажда. Звъни на доктор Кънингам, главния психиатър, за да се увери, че онзи се грижи за мен. Ей, накарах те да дойдеш чак… откъде беше…, а, не съм те питал как си. Как е жена ти?