Ерик Сийгъл - Лекари

— Още кафе, скъпи? — запита настоятелно Естел.

— Не, благодаря. Малко ми е задушно. Мисля да ида в градината да глътна малко свеж въздух.

— Добре. Ще дойда с теб — каза тя.

Харълд сграбчи бастуна си и с мъка се изправи на крака — винаги упорито отказваше да му помагат.

Уорън беше стигнал до „Новините през седмицата“, когато чу гласа на майка си, която панически крещеше от градината:

— Помощ, помощ, моля ви, помогнете!

За миг той се озова на задната врата и видя баща си прострян на земята. Уорън се втурна натам.

— Какво стана, мамо?

— Стояхме тук и си говорехме — изхълца Естел — и изведнъж той падна. Мисля, че е в безсъзнание, не знам, не знам.

Уорън коленичи и погледна баща си, чиито очи бяха затворени, а лицето — пепелявобледо. Той сграбчи Харълд за рамото и извика сякаш да го събуди: „Татко, татко.“ Нямаше отговор. Сложи ръка под ноздрите на баща си, но не можеше да прецени дали диша. Може би дишаше. Но не беше сигурен. После наведе ухо към гърдите на Харълд.

— Всичко е наред, мамо, всичко е наред. Чувам сърцето му. Но бие много ускорено. По-добре да извикам д-р Кастелано.

Тя кимна, онемяла от страх. Когато Уорън изтича навън, Естел коленичи и постави главата на своя съпруг в скута си.

Колата на Луис не беше пред къщата. Уорън изкачи стълбите наведнъж, натисна звънеца и застана задъхан пред вратата. Отвори му Инес.

— На татко му е лошо, май припадна. Къде е д-р Кастелано?

— О, Maria Santisima 24 24 Света Марийо (иса.) — т.1.нр. , току-що отиде при някакви пациенти. Не знам кога ще се върне. Слушай, има един д-р Фриман — живее наблизо, на „Парк Плейс“ — каза тя, като посочи наляво.

— Добре, добре. На кой номер?

Тя поклати глава.

— Не знам, но е единствената жилищна кооперация там. Името му го пише отвън на месингово letrero 25 25 Надпис, табела (исм.) — Б.нр. до входната врата. Повикай го. Аз ще ида при Естел да видя дали мога да помогна.

След по-малко от две минути Уорън, останал без дъх, стигна до „Парк Плейс“ 135 и натисна звънеца на Оскар Фриман, доктор по медицина. Няколко секунди по-късно по домофона прозвуча мъжки глас.

— Говори д-р Фриман. Мога ли да ви помогна?

— Баща ми припадна, докторе. Просто лежи на земята. Бихте ли дошли бързо, моля?

— В безсъзнание ли е?

— Да, да — почти изкрещя от вълнение Уорън. — Бихте ли побързали, моля?

Последва кратко мълчание.

След това безтелесният глас на лекаря произнесе равнодушно:

— Съжалявам, синко, по-добре извикай линейка. Не мога да се забърквам в такива неща — професионални причини.

Чу се изщракване. За момент Уорън не помръдна, объркан и изоставен. Не бе допускал, че докторът може да не дойде. „О, Божичко, ами сега какво да правя?“

Тласкан от страх, той се втурна обратно към къщи.

Сцената в градината беше всъщност непроменена. Като се изключи одеялото, което Инес бе донесла, за да покрият треперещия Харълд.

— Къде е докторът? — попита Естел.

— Не ще да дойде — ядосано отвърна Уорън. — Някой обади ли се в болницата?

— Да — каза Инес, — отговориха, че ще пристигнат, колкото е възможно по-бързо.

Линейката дойде след двайсет и седем минути. Закараха Харълд Ливингстън в болницата „Кингс Каунти“, където го обявиха за мъртъв.

Барни работеше във „Версай“, когато Уорън му се обади. Изтича на улицата, махна на едно такси и скочи в него.

— За пръв път ми се случва — пошегува се шофьорът — да видя портиер, който си взима такси.

— Спести си шегите — тросна се Барни, — само ме закарай в болница „Кингс Каунти“, колкото можеш по-бързо.

Коридорът беше слабо осветен и миришеше на препарат за дезинфекция. В другия край той видя Инес да успокоява майка му, която плачеше, и чу Луис да крещи:

— Mierda! 26 26 По дяволите (иси.) — Ь.ир. Каква простотия, пълна идиотщина! Изобщо не е трябвало да го оставиш да се измъкне!

Когато се приближи, Барни видя, че испанецът се кара на брат му, който беше изпаднал едва ли не в шок.

— Кълна се, д-р Кастелано — едва чуто повтаряше Уорън, — казах му, че въпросът е на живот и смърт.

Щом видя по-големия си син, Естел се изправи и извика:

— Барни, Барни — и се спусна да го прегърне.

Докато той държеше в ръце измъчената си майка и се опитваше да я утеши, светът сякаш престана да съществува.

След известно време Естел промърмори:

— Искам още веднъж да го видя. Ще дойдеш ли с мен, Барни?

По-големият ѝ син кимна.

Погледна към брат си и усети безпокойството му.

— Уорън, остани тук с Кастеланови и почакай да се върнем.