Ерик Сийгъл - Лекари

Барни влезе в стая, украсена с луксозни свидетелства за почит и слава. Освен дипломи имаше членски книжки за най-различни видове дружества (национални, международни, кралски и т.н.). Да не говорим за писмата, подписани, както изглеждаше, от всички президенти на Щатите след Джордж Вашингтон.

Директорът се разположи зад огромното махагоново бюро, а Барни седна с изправен гръб на традиционен харвардски стол (колониален стил — светлокафяви дървени облегалки за ръцете, основната част боядисана в черно, със златна емблема на училището).

Настъпи сравнително дълго мълчание. Барни се наведе напред с ръце върху коленете, сякаш бе готов всеки момент да скочи, за да хване някоя топка.

Накрая Уелес отвори уста и попита:

— Мислите ли, че вашият отбор има шанс довечера?

Барни се стъписа. Какъв ли номер се опитваше да му извърти тоя? Как се очаква от него да отговори? Любезно да обясни, че се надява да направят Харвард на пух и прах? Или да попита как може да седят и да си говорят за баскетбол, когато на света има толкова много болести и страдания? Той отхвърли всички тези варианти.

— Така смятам, сър — отговори учтиво.

Но следващият въпрос беше също удар под пояса.

— А готов ли сте да се обзаложите?

Барни не можа да измисли нищо сериозно. Затова отвърна:

— Всъщност не — представете си как ще изглеждам, ако ви пъхна десет долара в ръката! Ще изглежда като подкуп.

Уелес се засмя.

— Съвършено вярно. Не се бях сетил за това. Кажете ми… — той млъкна за малко и попита: — Какво ви тласна към баскетбола?

Барни вече мислеше, че Уелес не гледа на него като на сериозен кандидат.

— Това, че в Бруклин няма терени за поло, сър.

Директорът леко се усмихна.

— Хм. И за това не се бях сетил — после стана, подаде ръка и каза чистосърдечно: — Приятно ми беше да се запозная с вас, Ливингстън.

— Но, сър, няма ли да ме попитате защо искам да стана лекар?

— Мисля, че съвсем ясно си го изразил в есето си. Намирам го за много вълнуващо. Сигурно ще ти е приятно да научиш, че ние, неколцина от Харвард, се опитваме да прекараме през министерството закона за първата помощ. Та лекарите да не се страхуват да посещават изпаднали в безсъзнание пациенти, както е станало с баща ти. Съжалявам, че ще пропусна мача довечера, но имам официална вечеря с японци. Сигурен съм, че догодина ще се виждаме често.

Без да обръща внимание на заледените места по тротоара, Барни се пързаляше като дете по улицата към трамвая.

Публиката в спортната зала беше малобройна. Колумбия не беше голяма сензация. Когато излезе гостуващият отбор, аплодисментите бяха слаби. И само един човек беше достатъчно въодушевен да извика окуражително:

— Давай, Ливингстън!

Барни се усмихна и дриблирайки с едната ръка, помаха с другата.

Добрата Кастелано, единственият член на клуба на моите почитатели. Всъщност ревностните му поддръжници бяха двама — мъжът, който седеше до нея, също ръкопляскаше от все сърце. Без съмнение точно този широкоплещест мъж с елегантен костюм е нежният и храбър рицар с двете фамилии Палмър Талбот. Господи, изглежда по-излъскан и от Кен Касиди, нашия съвършен американски треньор.

Около три минути след началото на мача Колумбия направи първата си смяна — Барни влезе в игра. Лора отново се провикна. Решен да ѝ покаже всичко, което е научил, откакто го е виждала да играе за последен път, той наистина прекали. Трябваше да плати за ентусиазма си — към края на първите петнайсет минути вече бе направил пет лични нарушения. Треньорът Касиди беше бесен.

— Да не си бизон бе, Ливингстън? Какво, по дяволите, стана с финеса ти?

— Май съм го оставил в Ню Йорк. Съжалявам.

През цялата втора половина на гейма той остана на пейката с наведена глава, като се стараеше да не поглежда към Лора.

След мача (който Харвард спечелиха с лекота) Лора изтича през игрището да прегърне Барни. И да му представи Палмър.

— Приятно ми е най-после да се запозная с теб — каза красивият (и по-висок) харвардски възпитаник. — Лора винаги говори с толкова обич за теб.

— О — отвърна Барни, като се стараеше да не се показва толкова несигурен, колкото се чувстваше, — колко жалко, че ме хващаш в лош ден.

— Хайде стига — успокои го Лора, — някои от наказанията могат да се оспорят. Мисля, че съдиите бяха пристрастни.

— Моля те, Кастелано — отговори Барни, — не ми се смей. Играх така, все едно че ръцете ми са от кашкавал.

— Като си говорим за кашкавал, надявам се, че ще дойдеш да вечеряме заедно — сърдечно предложи Палмър.