Ерик Сийгъл - Лекари

Останал насаме с Луис, докато вървяха към паркинга на болницата, Барни най-накрая успя да попита:

— За какво бяхте толкова ядосан, д-р Кастелано?

Луис разказа събитията от сутринта, като употреби много възклицания и псувни.

Барни бе озадачен.

— Как може един лекар да не си помръдне задника и да остави баща ми да умре?

Със стиснати зъби Луис отвърна:

— Мръсният копелдак се е страхувал от следствие.

— Не разбирам. Какво следствие?

— В тая голяма страна, момчето ми, има много лекари, които няма да се отзоват при такъв спешен случай. Защото, ако пациентът умре, семейството може да го съди за небрежност.

— Лекарят не е ли длъжен да помогне?

— Само морално — тихо, но гневно отговори Луис. — Не по закон. Никъде не се казва, че лекарят е абсолютно задължен да се отзове, когато го повикат.

— Мислиш ли, че щеше да бъде по-различно? — попита Барни.

Луис вдигна рамене.

— Никога няма да разберем. Причината за смъртта на баща ти е инфаркт на миокарда. Времето е от съществено значение, когато става дума за сърцето. Фриман е можел да инжектира лигнокаин и поне да започне да го връща в съзнание.

Барни побесня.

— Ще го убия, ще го убия с голи ръце.

Луис го стисна здраво за рамото.

— Calma, calmate, hijo 27 27 Спокойно, успокой се, синко (исп.) — И. пр. . Няма смисъл. Трябва да приемеш, че е мъртъв. Запази спокойствие заради майка си. Запомни, сега ти си мъжът в семейството.

Беше почти полунощ, когато се прибраха. Лора беше пристигнала от Бостън преди минути.

— Аз… ъъ… направих малко кафе и сандвичи — каза тя нерешително. — Ако някой е гладен…

Мъката на тримата Ливингстънов бе осезаема и все пак тя долови, че при Барни чувството е някак по-дълбоко и по-различно.

Луис и Инес отведоха Естел горе — той, за да ѝ даде приспивателно, а тя, за да ѝ помогне да си легне. Уорън си взе сандвич и ябълка и се отправи към своята стая, за да се уедини с мъката си.

Барни и Лора останаха сами в кухнята.

— Хей, Барн, кажи си каквото ти тежи — каза тя нежно. — Знам, че страдаш, и ако поговорим, ще ти олекне.

Той наведе глава.

Тя отиде до него, коленичи и докосна ръката му.

— Кажи нещо, Барн.

Накрая той даде израз на чувствата си.

— Не мога да повярвам, че един лекар го е оставил да умре.

— Барни, сега това не е важно.

— Ами тогава какво, по дяволите, е важно?

Тя сложи ръка на бузата му, а той я сграбчи като удавник сламка.

И се остави да заплаче.

През следващите дни Естел Ливингстън беше неутешима. Барни остана вкъщи, като прескачаше до Манхатън само за някои часове или за нощната смяна във „Версай“.

За погребението на Харълд бяха предвидени най-тесен кръг роднини, но церемонията се увеличи с дузина преподаватели от Еразмус Хол, които си спомняха за него с добри чувства, и дори с няколко бивши негови ученици, прочели за смъртта му в „Бруклин Игъл“.

Една вечер, две седмици по-късно Естел и двамата ѝ синове седнаха около кухненската маса да поговорят за бъдещето.

— Няма страшно, ще се оправим — каза им тя. — Харълд беше предвидлив човек. Притежаваме къщата изцяло. В завещанието се казва двамата синове да си поделят книгите му. Не е уточнил нищо повече. Знаеше, че ще бъдете честни един към друг.

— Не мога да взема нито една негова книга — промърмори Барни.

Уорън кимна.

— И аз. Нали разбираш, искам всичко да остане както си е.

Естел разбра. Имаха нужда от време — и тримата.

— Той се е погрижил за нас — продължи тя. — Застраховката от учителската федерация е петнайсет хиляди долара, а от армията — десет хиляди. Това означава, че в действителност няма да имаме финансови затруднения.

Двамата братя кимнаха.

— Дълго мислих какво да правя с тези пари — продължи тя. — Барни, искам да престанеш да се изтощаваш до смърт от работа. За времето, което ти остава в „Колумбия“, ще ти плащам всичките разходи, за да можеш само да учиш.

Барни вдигна ръка да възрази, но тя го възпря.

— Моля те — настоя Естел и изрече думите, които щяха да спрат всякакво разискване. — Така искаше баща ти. Не мисли, че не сме говорили за това.

— Ще внеса същата сума в банката на твое име — каза тя на Уорън. — За да можеш да учиш право, където пожелаеш.

— Но, мамо — каза Уорън тихо, — какво ще остане за теб?

— Ще се справя. Щом завършиш колежа, ще обявя къщата за продан…

По несъзнателен рефлекс братята извикаха в един глас:

— Не!

— Бъдете реалисти, момчета, някой от вас има ли намерение да практикува в Бруклин? — запита тя. — Освен това леля Сийл от години ни изпраща рекламни брошури от Флорида и честно казано, откакто успя да убеди баба ви да се премести там, аз си мислех колко хубаво би било да прекарваме зимите без галоши и чадъри. Знам какво означава това за вас — продължи Естел. — От всеки ъгъл никнат спомени. Но моля ви, повярвайте ми, можем да продадем къщата и да запазим спомените. Те винаги ще ни принадлежат.