Ерик Сийгъл - Лекари

Докато се разхождаше на другия ден из двора на училището, Барни се загледа в няколко минаващи студентки и осъзна, че по отношение на секса бе започнал да изостава. Уорън наскоро бе заявил, че стигнал почти до същността на нещата с едно момиче от Ийстърн Паркуей. Беше немислимо малкият му брат да го направи преди него!

И така, изпълнен с похотливи намерения, Барни реши да пробва според него най-обещаващия ловен терен — „Съвременна драма“.

Инстинктът му се оказа правилен — беше претъпкано с бъдещи актриси в съотношение поне три момичета на едно момче. Още повече той скоро разбра, че Колумбийският за тях е като вълшебна дума. До момента две на нула.

Първото му успешно прелъстяване се дължеше по-скоро на доста неромантичната инициатива на мис Рошел Пърски, която, докато двамата се целуваха страстно във всекидневната на родителите ѝ, нежно прошепна:

— Е, ще го направиш ли, или не?

Той го направи.

Двамата го направиха.

Естествено, той не можа да скрие гордостта си. В своето следващо писмо до Лора пусна няколко явни намека без, разбира се, да изпада в големи подробности. Не само от кавалерство, а просто за да изглеждат по-големи собствените му заслуги в начинанието. (Подписа се само „Недевствено твой“.)

Барни и Лора се видяха чак, когато тя дойде през един августовски уикенд на кратко и неохотно посещение в къщата в Неионсет, за която двете семейства в плен на романтичен подтик бяха издействали разрешение за закупуване.

Уорън, на когото предстоеше да започне последната си година в „Мидууд“, отсъстваше — все още работеше като помощник-келнер в известния курорт Гринууд Манър. Той писа на родителите си, като приложи писмо за Барни — най-големи бакшиши вземали онези келнери, които ще стават лекари. Професията, която той бе избрал — право — се класираше едва на второ място.

След вечеря Лора и Барни се разходиха по плажа под късно залязващото слънце.

— Как са вашите? — попита той.

— Няма да остана толкова дълго, че да разбера — отвърна тя. — В понеделник сутринта ще взема влака за Бостън.

— Но до започване на училище остава месец и половина.

— Да, обаче един приятел ме покани в крайморската вила на родителите си.

— Сериозно ли е, или отиваш само заради пейзажа? — попита той.

Тя вдигна рамене.

Барни не знаеше дали иска да избегне отговора, или наистина не е сигурна.

— Кой все пак е избраникът?

— Казва се Палмър Талбот.

— Звучи като спортна кола — отбеляза Барни. — Заслужава ли си?

— Стига, Ливингстън! Като ме гледаш така, мислиш ли, че ще изляза с някого, ако не си заслужава?

Той я погледна закачливо усмихнат и отговори:

— Вероятно. Искам да кажа, че вече имаш горчив опит.

— Може би той е различен.

— Ами да, нали има две фамилни имена.

На връщане Лора се вгледа внимателно в Барни и за първи път забеляза умората, изписана на лицето му.

— Тия нощни смени скоро ще те закопаят, Барн. Не можеш ли да си намериш друга работа?

— Не, Кастелано, тази ми харесва. Имам много свободно време да уча. Освен това се издигам. До година ще бъда главен портиер.

— Все пак смятам, че е убийствено — настоя тя.

— Виж какво, още не си лекар.

— Да, но както я караш, опитният ми труп в Харвард може да се окажеш ти.

1955-а година наивно ще се смята за годината, в която американците два пъти излязоха да танцуват на улиците от радост. Веднъж по повод на небивало в историята на Бруклин събитие — „Доджърс“ победиха „Ню Йорк Янкис“ и се класираха за финалните игри.

И втори път, когато в страната избухна всеобща радостна експлозия след съобщението от дванайсети април, в което се цитираха резултатите от пространното изследване на Джонас Салк за ваксина, изпробвана върху ученици от Питсбърг. С две думи, тя действаше. Науката бе победила детския паралич!

Цялата страна полудя и по думите на един наблюдател „заби с камбани, наду клаксоните, запищя със свирки, загърмя с ракети, застопори светофарите на червено за кратки приветствени периоди, напусна работа по обед, затвори училищата, а в някои свика френетични събрания, завдига тостове, запрегръща децата, отиде на църква, взе да се усмихва на непознати, прости на враговете си“.

Вече нямаше да има трагедии като тази на Изобел Кастелано. Бог да благослови д-р Салк!

Само да я бе открил по-рано.

Беше неделя сутрин, Денят на труда. Уорън поглъщаше желирана поничка и спортната страница на Таймс. Баща му безцелно прелистваше подлистника с новоиздадените книги. Изглеждаше по-блед, трепереше повече от обикновено и пушеше вече трета цигара за деня.