Ерик Сийгъл - Лекари

— Май си права, мамо — отрони Барни с въздишка на примирение.

Нямаше какво повече да се каже.

В началото Барни не можа напълно да осъзнае, че за първи път в живота си може да прави каквото иска в свободното си време.

Следващото лято, когато Естел отиде да търси апартамент в Маями, братята Ливингстън се записаха на екскурзия с автобус из страната — минаваше се през Големия каньон, парка Йелоустоун, калифорнийските секвоени гори и се завършваше с три дни в Холивуд.

За първи път те общуваха като големи хора. Разказваха си кой за какво мечтае, за идеалната жена, която всеки искаше да срещне.

— Ще ми бъде мъчно — каза полугласно Уорън.

— Какво искаш да кажеш, Уор?

— Искам да кажа, че татко няма да присъства на сватбите ни. Знаеш ли, просто не мога да свикна.

— И аз.

Досега бяха само братя. Но това лято те станаха приятели.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Младоликият Кен Касиди, който отскоро бе повишен в ранг треньор на университетския баскетболен отбор, се слиса съвсем истински, когато видя един призрак от миналото сред непознатите лица на кандидатите за отбора.

— Тук съм за каквото и всички останали, мистър Касиди, сър — каза Барни Ливингстън с обезоръжаваща любезност.

— Откажи се, не ми губи времето.

— Това е Америка, сър. Нали всички са поставени на равна нога?

— Добре — въздъхна той. — Възползвай се от конституционните си права. Излез да стреляш с топката, за да те изстрелям пък аз след това.

В първоначалния рунд Барни беше единственият, който вкара кош.

А по време на играта беше направо неудържим.

Накрая така разпердушини новаците, че дори излъскано-сдържаният треньор се усмихна.

„Какво пък, дявол да го вземе“, помисли си Касиди, ще взема този клоун като петнайсети човек. Поне по време на тренировка ще дава хъс на другите.

Сега, когато се чувстваше богат, Барни се обаждаше на Лора поне една вечер в седмицата.

Тя с нетърпение очакваше месец февруари, когато отборът на Колумбия щеше да дойде в Кеймбридж, за да играе срещу отбора на Харвард.

— Кастелано — предупреди я той, — твоите харвардски сладури ще видят най-гадния баскетболист, който някога се е раждал.

По време на дългото пътуване с автобус от Морнингсайд Хайтс, докато другите от отбора спяха, Барни беше свеж и буден, готов да покаже на всички на какво е способен.

Момчетата от отбора обядваха рано в „Харвард Варсити Клъб“. Оставаше им да убият още четири часа до началото на играта. Но Барни имаше други планове за този промеждутък. Той тръгна колкото можеше по-бързо по ледените улици на Кеймбридж към метростанцията на „Харвард Скуеър“, където хвана влака за „Парк Стрийт“, после хвана трамвай, който го отведе на две спирки от Харвардския медицински институт.

Пристигна с петнайсет минути по-рано пред облицованата с дървена ламперия канцелария на д-р Стантън Уелес, директор на приемната комисия.

Легендата разказва, че в Харвардския медицински институт приемат не само най-добрите, но и най-безстрашните — Барни знаеше това и използва времето да се съсредоточи върху отговорите, които беше подготвил на неизбежния въпрос:

— Защо искате да станете лекар, мистър Ливингстън?

(А) Защото искам да успокоявам и да лекувам страданието по света. Не, прекалено очевидно.

или може би

(Б) Защото вашата изключителна изследователска апаратура ще ми позволи да открия нови лекарства, да прекрача нови граници. Като Джонас Салк, който сложи край на трагедии като тази с Изобел. Не, прекалено претенциозно.

или вероятно

(В) Защото означава гарантирано социално положение. Вярно, но никой няма да го приеме.

или дори

(Г) Защото искам да печеля много нари. (Може да се възприеме добре заради искреността, но може да го отхвърлят поради глупост.)

или по-добре

(Д) Защото винаги съм уважавал Луис Кастелано и искам да бъда като него.

и

(Е) Защото един бездушен лекар причини смъртта на баща ми и искам да разоблича всички негодници като него.

Отговори (Д) и (Е) поне имаха предимството, че са напълно искрени. И все пак дали бяха достатъчно добри?

Преди да може да помисли още малко по въпроса, нечий глас извика:

— Мистър Ливингстън?

Той вдигна поглед. Пред него стоеше висок и строен човек, изискано облечен в скъп костюм. Барни скочи на крака.

— Да, сър — каза той, като за малко щеше да отдаде чест.

— Аз съм д-р Уелес. Благодаря ви, че си направихте труд да дойдете. Ще влезем ли в канцеларията ми?