Ерик Сийгъл - Лекари

Както и да е, трябва да свършвам. Ще изпратя писмо то на път за работа.

Надявам се, че се държиш прилично. С обич,

На Коледа двамата останаха до четири часа сутринта да си говорят, толкова много имаха да наваксват. От ентусиазма, с който Барни говореше за интелектуалните гиганти, Лора стигна до убеждението, че средното ниво на обучението в Колумбия е по-високо, отколкото в Радклиф.

Но едно нещо важеше еднакво и за двете училища. Кандидат-студентите по медицина бяха безскрупулно съревноваващи се зубрачи (повечето от тях момчета), които не можеха да измислят нищо друго, освен да ти развалят експеримента по химия, ако си излязъл до тоалетната.

— Ей ти тебе истинска всеотдайност — изкоментира Барни. — Но знаеш ли, те са хората, които със сигурност ще влязат в Медицинския институт.

— Да — съгласи се Лора. — Бих искала да знам какво, по дяволите, ги тласка натам. Не може да са само парите…

— Не — отвърна Барни, опитвайки се да коментира професионално въпроса. — Струва ми се, че долавям у тях някаква немалка социална несигурност. Те, изглежда, мислят, че бялата престилка е някакъв вид защитно наметало. Или погледни от другата страна — повечето от тия скапаняци могат да хванат гадже само в „плод-зеленчук“. Представи си колко голяма власт е да можеш да кажеш на една жена: „Съблечи си дрехите и ми покажи циците си!“

Лора започна да се смее.

— Не се шегувам, Кастелано — настоя той.

— Знам, ако не се смея, ще се разплача.

На следващия ден те проведоха още една дълга нощ на дискусия. Този път върху тема, която касаеше и двамата — родителите им.

Харълд Ливингстън бе намерил начин да потисне чувството си за вина от това, че не печели пари. Хрумна му идеята да използва придобитите в армията умения, за да превежда класики от литературата на Изтока. Като начало взе „Историята на Генджи“, първия и най-известен японски роман, написан през единайсети век.

Барни се гордееше със смелостта на баща си и убеди Уорън, че заниманията на баща им не бяха само терапия. Беше проверил в книжарницата на колежа и прагматично установи, че трудът на Харълд ще запълни важна празнина на литературните рафтове.

— Това може да го съживи.

Лора, от друга страна, бе всичко друго, само не спокойна. Откакто влезе в къщата, усети, че в семейството им всичко бе започнало да се обърква. Родителите ѝ по отделно се опитаха да спечелят доверието ѝ, сякаш лоялността на Лора щеше да узакони различните пътища, по които бяха поели.

Инес, която ходеше толкова често на църква да изповядва греховете си, че изобщо нямаше време да върши други в промеждутъците, се опита да убеди Лора да дойде с нея.

— Съжалявам, мамо — отвърна тя, — нямам какво да изповядвам.

— Всички сме родени грешници, детето ми.

За миг Лора забрави, че първият човешки грях е неподчинението на Адам. Вместо това се сети за друго провинение на човека след изгонването му от Райската градина, което сякаш повече се отнасяше за нея — белега на Кайн. Та аз ли съм пазителка на сестра си? Знаеше, че поне в очите на майка ѝ беше така.

Не намери спокойствие и в компанията на баща си. Всъщност точно обратното. Когато се прибра късно една вечер, тя чу пиянския му глас от кабинета:

— Venga, Laurita, venga charlar con tu papa. 22 22 Ела да побъбриш с баща си.

Лора неохотно се подчини.

Луис беше по риза, опрял лакти на бюрото, така че да може да достига една полупразна бутилка.

— Пийни едно с мен, Лорита — предложи той завалено и почти неразбираемо.

— Не, благодаря, татко — отвърна тя, опитвайки се да запази самообладание. — Не мислиш ли, че и на теб ти е достатъчно?

— Не, дъще моя — каза той. — Все още усещам болката.

— Какво? Не разбирам.

— Трябва да пия, докато престана да чувствам болката от живота.

— Стига, татко, не го маскирай с философия, ти си просто обикновен стар пияница.

— Не съм толкова стар, Лорита — отвърна баща ѝ, като се хвана само за едно от прилагателните. — Това е най-жалкото. Майка ти се отказа от света, дявола и плътта. Тя отказва да…

— Трябва ли да слушам това? — прекъсна го Лора, която се чувстваше все по-неудобно.

— Не, разбира се, че не. Просто си помислих, че по-добре ще разбереш защо пия, ако знаеш колко ми е труден животът…

Тя не знаеше какво да отговори.

А баща ѝ продължаваше:

— Бутилката поне не ми обръща гръб. Стопля ме, когато ми е студено. Успокоява ме, когато съм уплашен…

Лора не можеше повече да понася разговора. Изправи се.