Ерик Сийгъл - Лекари

— Какъв проблем?

— Ами, ъъ… — той се поколеба и изговори на един дъх, — една моя позната е загазила.

Старецът се взря в лицето на Барни и промърмори:

— Да разбирам ли, че ти си джентълменът, забъркан в тази неприятна история?

Барни кимна.

— Това е ужасно — каза аптекарят, но не изглеждаше особено ядосан. — За какво, мислиш, продаваме лекарства против забременяване? Когато младите хора искат да се забъркват в такива неща, поне трябва да вземат необходимите мерки. Ако трябва да съм честен, Барни, не го очаквах от теб.

— Да, сър.

Последва пауза, тъй като никой не разбра чий ред е да каже нещо.

Най-накрая Барни събра сили да попита:

— Можете ли да ми помогнете по някакъв начин, мистър Лоуенстийн? Повярвайте ми, срам ме е да ви моля, но тя е отчаяна, всъщност и двамата сме отчаяни. Не искам да отиде при някой касапин. Това би означавало да си рискува живота — после се почувства ужасно неудобно и се извини: — Май не трябваше да ви занимавам с това.

Аптекарят въздъхна.

— Не е трябвало да вкарваш младата дама в беля. Ала ако по някаква причина вие двамата не можете да се ожените — а съдейки по възрастта ти, случаят явно е такъв, — очевидно ще трябва да възприемете другата алтернатива. Имай предвид, че не знам дали това е правилно. Не съм Господ. Но ще ти помогна с каквото мога.

Чувство на огромно облекчение изпълни Барни. Искаше му се да прегърне стареца.

— Заключи магазина и ела в канцеларията — нареди шефът му.

Барни бързо се подчини и влезе в работното помещение на аптекаря. Той пишеше телефонен номер върху малко картонче.

— Не ме питай откъде знам — предупреди той, — но от онова, което чувам, този човек е изключително внимателен. Дори предписва антибиотици след операцията за всеки случай.

Барни разгледа картончето.

— Д-р Н. Албритън в Пенсилвания?

Работодателят му вдигна рамене.

— Това е най-доброто, което мога да направя, момчето ми. Знам, че приема пациенти в почивните дни, та това улеснява задачата. Повече не мога да ти дам. Е?

— Моля?

— Нима смяташ от вкъщи да проведеш такъв разговор? Седни и се обади оттук.

Мистър Лоуенстийн тактично напусна стаята, а Барни, леко зашеметен, набра междуградския номер и помоли да го свържат с Честър, щата Пенсилвания. Няколко секунди по-късно чу спокойния глас на лекаря, който му пожела добър вечер. Сега идваше трудната част.

Той се опита да разкаже проблема, колкото е възможно по-бързо, макар да говореше неясно в опитите си да скрие самоличността на Лора. Но лекарят не се интересуваше от подробностите.

— Мисля, че разбирам какъв е случаят. Ще ви бъде ли удобно да посетите клиниката ми в събота сутринта? Тя се намира малко извън Пенсилвания.

— Разбира се, разбира се, без съмнение. Ще бъдем там, когато кажете.

— Ами, да речем, в единайсет — става ли?

— Да, сър, да, сър, напълно. Много благодаря.

Но разговорът не беше приключил все още.

— Мистър Смит, предполагам знаете колко взимам?

— Не, не, но ще донесем пари, не се тревожете. Ъъ… колко точно?

— Четиристотин долара. В брой, разбира се.

Барни онемя.

Накрая лекарят учтиво запита:

— Това променя ли нещата, мистър Смит?

— Не, не, всичко е наред — хрипливо отговори Барни.

Когато мистър Лоуенстийн се върна, двамата си облякоха палтата и излязоха през задния вход.

Барни преливаше от благодарност. Той се обърна към шефа си и каза развълнуван:

— Как мога да ви се отблагодаря, мистър Лоуенстийн?

Старецът се спря и погледна към Барни.

— Като не кажеш никому за това. Никога.

— Господи, Барни, откъде, по дяволите, да намеря четиристотин долара? В книжката си имам по-малко от петдесет. Върнахме се там, откъдето започнахме, и не можем нищо да направим.

И тя отново започна да плаче.

Той отговори без колебание:

— Слушай, Кастелано, в събота отиваме и всичко ще бъде наред.

— А четиристотинте долара?

Барни се усмихна.

— Не се безпокой, имам почти толкова в банката.

— Но ти си работил като куче за тия пари. Спестяваше за колежа.

— Няма значение. Мангизите са си мои и мога да правя с тях каквото искам. Така че да не губим повече време за глупости, ами да измислим какво ще кажем на родителите си, преди да изчезнем в събота сутринта.

Лора бе преизпълнена с чувство, което не можеше точно да определи. Накрая тихо промърмори:

— Знам, че звучи глупаво, Барн, но аз щях да направя същото за теб.

— Знам — кимна той сериозно.

На следващия ден след училище Барни отиде направо в „Дайм Сейвингс Банк“ и изтегли всичките триста осемдесет и седем долара и петдесет и шест цента от сметката си, а Лора — своите четиридесет и шест долара, с които отиде да купи автобусните билети — по шест долара и седемдесет и пет цента на човек отиване и връщане.