Ерик Сийгъл - Лекари

Опитваше се да се утеши с мисълта, че на тази част от работата може да се гледа като на обучение. В края на краищата старият Лоуенстийн му позволяваше да гледа, докато смесваше различните целебни прахове.

— Ще ти кажа нещо, Барни — споделяше аптекарят усмихнат, — ако запишеш фармация в Медицинския институт, сто на сто ще си отличник.

Аптеката официално работеше до седем и половина и Барни се прибираше обикновено след осем часа. Майка му винаги го чакаше с приготвена вечеря и му правеше компания, докато Уорън учеше на горния етаж. Това беше нейният начин да му покаже благодарността си за всичко, което бе пожертвал.

По причини, болезнено разбираеми за Барни, Естел непрекъснато се впускаше в спомени.

— Винаги е бил толкова жизнен — отбелязваше тя с носталгия.

— Да, чувал съм това.

— Все последни напускахме дансинга. Чувствах се съсипана. Но щом се приберяхме, той понякога отиваше в кабинета си и четеше древноримски автори чак докато дойде време за закуска. Разбираш ли защо беше най-уважаваният учител в училището?

Барни сложи ръка върху тази на майка си.

— Не се разстройвай, мамо. Какво като сега ходи с бастун? Поне можем да разговаряме с него!

Тя кимна.

— Прав си. Трябва да сме много благодарни — после прошепна развълнувана: — Ти си добро момче, Барни.

Нощ след нощ тя повтаряше все същия пречистващ я монолог почти дословно.

След това идваше най-мъчителната част от ежедневието на Барни — посещението при баща му.

Харълд прекарваше по-голямата част от времето си в леглото и непрекъснато четеше. Първо сутрешния вестник, после някое научно съчинение и щом се събудеше от следобедния си сън — „Уърлд Телеграф“. След вечеря обикновено беше преуморен, затова приемаше посетители, седнал в леглото.

Понеже чувстваше вина задето „не е полезен“, той поемаше бремето на разговора върху себе си, като разсъждаваше върху текущите събития или върху книга, която в момента четеше. И все пак в гласа му винаги се усещаше едва доловима нотка на извинение.

Барни чувстваше това и сменяше традиционните роли, опитвайки се да успокои баща си, като му разказва вълнуващи случки от своя интелектуален свят. Една вечер спомена за увлечението си по психоанализата.

— Татко — запита той, — да си чел нещо от Фройд?

— Ами да, малко.

Отговорът изненада Барни. Той не очакваше баща му да е информиран за такива „модерни“ неща.

— Когато бях във военната болница — продължи Харълд, — имаше един състрадателен психоаналитик, който ни посещаваше и ни караше отново и отново да му разказваме как сме били ранени. Дойде около десет пъти. И ни помогна. Наистина ни помогна.

— Как, татко? — запита Барни с нарастващо възхищение.

— Ами сигурно си спомняш как Фройд обяснява съня…

— Доколкото знам, според него сънищата отключват подсъзнанието ни…

— Именно. Та този лекар лекуваше психиката ми, като ме караше да „сънувам на глас“. Всяка вечер аз съживявах онази експлозия, но понеже говорех за нея непрекъснато, кошмарите най-накрая престанаха.

После Харълд се сети нещо.

— Между другото, по кой предмет изучавате това?

Объркан, Барни призна, че чете психология в „свободното си време“. И двамата знаеха, че това време всъщност го няма, и той очакваше да му се скарат, загдето пренебрегва училището. Но баща му отново го изненада.

— Е, синко, това няма да се отрази добре на оценките ти. Но аз винаги съм мислил, че истинският смисъл на обучението е да стимулира мисленето. Кажи ми чел ли си нещо от Юнг?

Барни поклати глава.

— Ами защо не погледнеш неговата теория за сънищата и колективното безсъзнателно — после може да поговорим за това.

— Разбира се, татко, разбира се. Може би мама ще донесе един екземпляр от библиотеката.

— Не е нужно — отвърна Харълд, — аз го имам в кабинета си — на рафта до Артемидор.

От този момент нататък Барни с нетърпение очакваше посещенията при Харълд — те вече бяха най-хубавата част от всекидневието му.

Барни сядаше да учи обикновено след десет часа. В дванайсет вече беше толкова изтощен, че се строполяваше в леглото. Неизбежно започна да изостава в училище.

Не можеше да навакса и в почивните дни. Защото в събота отиваше при Лоуенстийн в осем часа и работеше целия ден. Оставаше му само неделя следобед. Но Барни вече беше стигнал до съдбовно решение: не можеше да постъпи в колеж със стипендия на баскетболист. А с оценките си в момента вероятно изобщо нямаше да бъде приет в Колумбийския университет.