Ерик Сийгъл - Лекари

— Май да. Ще му се да се „върже“ някак — тя смутено показа гимназиалната значка на възлюбения си, която стискаше в ръка.

— Ейц! Поздравления по случай годежа. Вие като че сте влюбени, а?

Лора вдигна неопределено рамене и тихо отвърна:

— Така излиза.

В края на първия месец от новата учебна година Лора получи писмо от Джей Акселрод. В него се казваше, че животът в найоркската джунгла осигурявал опитност в духа на Торо 19 19 Хенри Дейвид Торо (1817–1862) — американски писател, натуралист. — У-пр. . Имал време да се разхожда дълго и да размишлява и в заключение решил, че узаконяването на тяхната връзка било всъщност несправедливо по отношение на Лора. Тя все още била много млада и следователно би трябвало да излиза и с други момчета, докато разбере какво иска. П. П. Не би ли могла да му върне значката?

— Дрън-дрън-ярина! — процеди Барни. — Един страхливец иска да ти каже да си гледаш работата.

Лора кимна.

— Поне да беше достатъчно откровен да си признае, че го е хванало шубето — тя замълча за минутка и после удари с юмрук по една купчина тетрадки. — По дяволите! Мислех го за по-честен!

— Предполагам, че всички момчета са егоисти и негодници по отношение на момичетата — рече той, за да я утеши.

— А ти, Барни?

— Вероятно и аз. Просто не ми е паднал случай да го покажа.

Барни наистина успяваше да зарадва почитателките си от Мидууд.

От първоначалния сигнал до края играеше като луд, блокираше, подаваше, атакуваше и играеше в защита толкова усърдно, че вдъхновяваше всички останали.

Постиженията му не останаха незабелязани. В края на сезона го избраха за капитан на отбора.

— Ливингстън, ти си правен в рая — радваше се Лора. — Догодина трибуните ще са препълнени с важни клечки. Може да получиш също толкова предложения, колкото и оня лайнар Джей Акселрод.

— Не, Кастелано, ще получа повече.

Все още огорчена и тъжна от раздялата с Джей, Лора се опита да направи политическо самоубийство.

И по един блестящ начин се провали.

Кандидатира се за президент на училището — пост, който никога досега не бе заемало момиче. Спечели, този път почти без никаква помощ от Барни.

И въпреки това за нейна изненада, макар че бе избрана на най-високия пост в „Мидууд“, раната, нанесена върху самочувствието ѝ, не зарасна.

Същата вечер президентката и капитанът се срещнаха в градината на откровен разговор.

Двамата седяха и гледаха сянката на дъба на фона на звездното небе и Барни най-накрая събра смелост да попита:

— Защо, Кастелано?

— Какво защо?

— Когато бяхме малки, последното нещо, което можех да си помисля, бе, че ще се захванеш с политика.

Тогава не ти се въртяха щури идеи да ставаш сенатор или нещо от тоя род, нали?

— Не ставай глупав.

— Тогава защо?

— Обещай, че няма да ме намразиш!

— Никога не мога да те намразя. Хайде, изплюй камъчето.

— Ами — започна тя самоуверено, — но нека си остане само между теб и мен, и тоя дъб. Мислех, че това е най-сигурният начин да попадна в добър колеж — тя направи малка пауза и плахо попита: — Мислиш ли, че съм отвратителна егоистка?

— Стига глупости, амбицията е съвсем нормално човешко чувство — отвърна той. — Та нали, ако Джордж Вашингтон не е бил амбициозен, вероятно все още щяхме да говорим като англичаните. Схващаш ли?

— Не знам. Мама казва, че мъжете смятат амбицията за неприятна у жените.

— Не се безпокой, Лора. У теб никога, нищо не може да бъде неприятно.

За учудване на Барни треньорът отново го покани в лагер „Хайауата“, и то като главен надзирател. По-късно разбра, че това е чест, която върви заедно с капитанското място. (Той дори успя да уреди работа на Уорън като надзирател на по-малките срещу двайсет и пет долара за цялото лято.)

Когато пристигна и се настани в лагера, Барни прегледа списъка с имената на момчетата, които щяха да дойдат, и установи с известно облекчение, че Марвин Амстердам не е между тях. Дали някога отново щеше да го види? И ако се срещнат, дали щеше да бъде на „Уимбълдън“, или „Белвю“?

Във всеки случай това лято нямаше да рискува да си навлече гнева на Нордлингър. Препоръката на треньора щеше да бъде важна за постъпване в колежа.

Като истински аскет Барни прекарваше всеки ден от четири и половина до шест в залата за тренировки с Лийвит, Крейг Русо и две нови протежета на Нордлингър.

Късно една вечер в средата на август телефонът му иззвъня. Лора се обаждаше от болницата.