Ерик Сийгъл - Лекари

— Барни, баща ти получи удар.

Кръвта се смръзна във вените му.

— Много ли е сериозно?

— Не могат да кажат със сигурност поне до утре сутринта, но мислят, че ще издържи. Майка ми отиде при твоята майка, която не иска да мръдне от чакалнята. Сякаш се страхува, че нещо непоправимо може да се случи, ако заспи.

— Ще взема Уорън и идваме веднага.

— За Бога, Барн — предупреди Лора, — карай внимателно.

Той събуди по-малкия си брат и отиде да вземе колата на Санди Лийвит. Два часа и четиридесет и пет минути по-късно те спряха на служебния паркинг пред болницата. Братята изтичаха нагоре към сърдечно-съдовото отделение, където майка им ги посрещна, обляна в сълзи. Луис успокои момчетата, че Харълд е вън от опасност.

— В момента той кротко спи и мисля, че ще е най-добре да заведете майка си вкъщи, за да си отдъхне.

— Какво се случи? — настоя Барни.

— Получил, е инсулт — обясни Луис. — Това е кръвоизлив в мозъка в резултат на съсирек в церебралната артерия. Все още е много рано да се говори за пораженията.

— Какви са възможностите? — развълнувано попита Барни.

Луис се опита да го успокои и същевременно да каже истината.

— От минимална загуба на двигателна способност до пълна парализа, включително и афазия. Но трябва да разбереш, че има случаи, когато лекарят просто не може да предсказва. Сега настоявам да заведеш всички у дома.

— Искаш да кажеш, че ти оставаш? — запита в отговор Барни.

Луис кимна.

— Вие сте семейството му, но аз съм неговият лекар.

След седмица Харълд вече можеше да приема посетители и да говори тихо, сливайки думите. Дойде Денят на труда и едно нещо стана болезнено ясно — той беше инвалид. Никога повече нямаше да може да работи.

Естел отиде в учителското пенсионно бюро и се впусна в дълги бюрократични процедури по подготвяне на документите за пенсионирането на съпруга ѝ по болест. Едва тогава разбра колко жестоко ниски са тарифите. Харълд беше преподавал общо тринайсет години и следователно щеше да получава пенсия, достатъчна само за сметката за парното през зимата. Чекът за инвалидност от армията щеше да покрива вноските по ипотеката, но…

Същата вечер тя разкри мрачната, реалност на ситуацията пред Барни и Уорън.

Когато завърши краткото си изложение, тя погледна тъжно към по-големия си син. Барни разбра и без да го молят, пое отговорността на плещите си.

— Няма нищо, мамо, ще започна работа. Свършваме училище в един часа, така че вероятно ще намеря нещо за следобедите и почивните дни.

Естел го погледна с мълчалива благодарност.

Едва тогава Уорън разбра.

— Ами баскетболът? Всеки следобед имате тренировка.

— Знам, Уорън, знам — избухна Барни. — Просто ще трябва да се откажа от скапания отбор, това е!

Барни седеше втренчен в съдържанието на полуотворения си шкаф. Маратонките, шортите, грейката и всички останали спортни принадлежности, които му бяха носили толкова радост през годините. Не можеше да се насили да извади проклетите неща и да ги върне!

Изведнъж чу врявата на бившите си съотборници, които влизаха в съблекалнята. Беше мъчителен момент за всички. Най-накрая Крейг Русо счупи леда.

— Как е баща ти, Ливингстън?

— Немного зле, Крейг. Благодаря, че попита.

После дойде ред на Санди Лийвит.

— Наистина ще ни липсваш.

— И вие на мен.

Недодялан както винаги, Санди добави:

— Ъъ… сигурно си чул вече, че… ъъ… аз съм капитан сега.

Барни се изненада, като видя, че Лора го чака отвън.

— Нямаш ли си държавни дела на главата? — пресилено се пошегува той.

— Просто си помислих, че ще ти бъде приятно да си имаш компания на път към къщи.

— О! — каза той и добави: — Благодаря, Кастелано.

Намираха се достатъчно почасови работни места. В случай че човек няма нищо против черния труд и ниските надници.

Барни избра аптеката на Лоуенстийн на „Ностранд авеню“, само през няколко улици от къщи, където имаше що-годе разнообразие — продаваше газирани напитки и разнасяше поръчките по домовете. Всеки следобед, щом свършеше училище, той тичаше на работа (плащаха му на час), надяваше една глупава бяла шапка и престилка и започваше да сервира яйчен крем, газирани напитки или (когато случаят го налагаше) бананов сплит на дългогодишни съседи-клиенти.

Всеки път когато се сетеше за фантастичното удоволствие при вкарването на топката в коша в топъл и осветен салон, той се мъчеше да се нагоди към действителността и обикаляше студените бруклински улици, разнасяйки изпълнени рецепти.