Ерик Сийгъл - Лекари

— Искаш да кажеш, че наистина си го направил?

— Не, но признавам, че съм се хвалил с това.

В действителност Барни уверено напредваше в задоволяването на своите безспорни сексуални потребности. На втората среща с Манди Шърман тя му позволи да я целуне за лека нощ. На третата, докато разменяха милувки на последния ред в театър „Савоя“, му разреши да пъхне ръка под пуловера ѝ.

Мили Боже, помисли си Барни, едновременно развълнуван и неспокоен, ето това е! Следващия път трябва да съм готов.

Но как? Не можеше просто да влезе в аптеката на мистър Лоуенстийн на „Ностранд авеню“ и да поиска един презерватив. Аптекарят сигурно ще каже на родителите му или по-лошо — ще му се присмее. Не, налага се да го направи по-дискретно и на чужда територия.

И така, една събота следобед, когато двамата с Уорън бяха отишли в центъра да гледат филма и театралната постановка във „Фейбиън Фокс“, Барни се огледа за някоя достатъчно голяма и обикновена аптека. Уорън се зачуди, като гледаше как брат му щъка нагоре-надолу по „Фултън стрийт“ без никаква видима причина. Но не смееше да постави под съмнение нищо, което правеше неговият идол.

Когато стигнаха до широка стъклена врата, Барни спря.

— По дяволите!

— Какво има, Барн?

— Какъв съм тъпанар! Облякъл съм си горнището на екипа.

— Не те разбирам. Какво от това?

— Ами такова — Барни посочи нервно и възбудено лявата страна отпред на гърдите си, където беше избродирано името му със сини печатни букви. — Това ще ме издаде. Веднага ще разберат кой съм и откъде съм. Може би е по-добре ти да отидеш.

— За какво бе, човек?

Барни отведе брат си настрани, където не можеха да ги подслушват.

— Виж, Уорън, искам да направиш нещо много важно за мен.

После той му даде ясни указания какво да търси и ако не е изложено, как да попита за него. Даде му банкнота от пет долара, леко навлажнена от стиснатата му в юмрук ръка.

— Но, Барни — запротестира Уорън, — аз съм само на дванайсет. Няма да ми разрешат да купя такова нещо.

— Абе, гледай сега, това е центърът. Хиляди хора влизат и излизат оттук всеки ден. Може да те помислят за джудже. Сега иди и го направи.

Брат му влезе неохотно в аптеката, а Барни закрачи напред-назад със сериозна физиономия, като се молеше да не го видят и хванат на местопрестъплението някои приятели на майка му и баща му, които събота следобед пазаруваха в близкия универсален магазин. След няколко минути Уорън се появи с бял пакет в ръце.

— Защо се забави толкова много? — раздразнено попита Барни.

— Божичко, Барни, попитаха ме хиляда щуротии — какъв номер, какъв цвят. Не знаех какво да правя.

— И какво стана накрая?

— Понеже не знаех, взех по един от всичките.

— Много проницателно — въздъхна с облекчение Барни и прегърна по-малкия си брат. — Гордея се с теб, малкия!

По това време смятаха Лора за образец на добро поведение и дори много от по-големите момичета търсеха съветите ѝ по най-различни въпроси — от гримиране и момчета, до „как да се справим с трудни родители“. Но Лора не харесваше тази своя роля. Не ѝ се щеше непрекъснато да утешава, да съветва и да успокоява други разтревожени момичета.

Защото как би могла да изпълнява ролята на родител, без изобщо да е познала лукса на детството?

Това лято семействата Ливингстън и Кастелано отново наеха къща на морския бряг. Но само Уорън отиде с тях.

Луис беше уредил на дъщеря си да помага на сестрите в болницата, за да опознае трудностите на медицинската професия. През седмицата тя и баща ѝ пътуваха заедно от „Линкълн плейс“, а в петък късно следобед се вливаха в потока нагорещени коли, които излизаха от задушния град и се носеха към живителния морски бриз на брега.

Още с пристигането Лора обличаше банския си костюм и се хвърляше във вълните в опит да се пречисти от болката и страданието, с които бе принудена да се сблъсква пет дни в седмицата.

Междувременно Барни беше в Адирондакските планини, за да работи като надзирател в лагера „Хайауата“ на Дъг Нордлингър — предприятието, което докарваше основните приходи на треньора. То беше също и уникална възможност за Дъг да държи заедно най-добрите си баскетболисти. Вземаха по някакви си седемдесет и пет долара за цялото лято плюс някой бакшиш от родителите. („Абе като се похвали някое хлапе, че си прекарва добре тук, баща му веднага ще ви набута някоя стотачка.“)

В отряда на Барни имаше осем-деветгодишни момчета, седем от които нормално агресивни. Осмото беше едно болезнено затворено в себе си същество на име Марвин Амстердам, когото останалите подритваха като футболна топка, понеже на няколко пъти беше подмокрил леглото си.