Ерик Сийгъл - Лекари

Вдъхновен от лъскавия си нов баскетболен екип, Барни се втурна да завладява сърцата на мажоретките от отбора на Мидууд.

Момичетата обядваха заедно и се надпреварваха да се хвалят с еротичните си преживелици. Ако имаше дори зрънце истина в разказите им по време на рибните сандвичи с мляко, във Флатбуш, ако не и в целия Бруклин, нито едно момиче над шестнайсет години не беше девствено.

Лора излизаше редовно с Джей Акселрод, откакто Барни ги бе запознал. Двамата бяха толкова хубава двойка, че Барни често на шега ги наричаше „мистър и мисис Мидууд“.

Същата зима Лора направи решителна крачка. Вместо да се кандидатира за председател на малките класове, тя поведе кампания за финансов отговорник на училището — трета по степен длъжност.

— Кастелано, ти съвсем откачи. Когато се разчуе, че една второкурсничка се е кандидатирала за финансов отговорник, ще станеш за посмешище на Мидууд.

Лора се усмихна.

— Чудесно. Може да се присмиват, но поне ще говорят за това — което значи, че ще бъда известна.

— Божичко — възкликна Барни с неприкрито възхищение, — за това наистина се иска много смелост!

— Виж, Барн, баща ми винаги казва: „Si quieres ser dichoso, no estes nunca ocioso 18 18 Ако искаш да бъдеш щастлив, никога няма да бъдеш свободен (исп.) — М.Мр. .“

— Което значи?

— Което значи „Животът е игра за смелите“!

По време на усилена тренировка една седмица преди съдбоносната игра срещу най-големия враг на Мидууд — Мадисън Хай, Джей Акселрод се подхлъзна и падна, като силно си навехна глезена. Докторът каза, че ще трябва да минат поне десетина дни преди изобщо да може да си надене маратонките.

На следващия ден следобед, докато Барни се бършеше с хавлиената си кърпа след тренировката, Дъг Нордлингър се приближи и небрежно подметна:

— Утре вечер ще играеш в основната петорка, Ливингстън.

В основната петорка! Невероятно! Прекалено хубаво!

Едва дочака да се прибере вкъщи.

— Трябва да дойдеш, татко — помоли той по време на обяда. — В петък вечер е и на другия ден няма да ходиш на работа. А и може би това ще бъде най-голямата чест в живота ми.

— Съмнявам се — снизходително каза Харълд. — Но добре разбирам вълнението ти.

— Ще дойдеш, нали, татко? — отново запита Барни.

— Разбира се — каза Харълд, — не съм ходил на баскетболен мач от години.

Този петък Барни изтрая часовете в училище като зомби и единственото, за което мислеше, бе точно колко минути остават до седем часа.

След последния звънец той отиде в празния салон да потренира още половин час стрелба с топката, след това се отби в „При Джордж“, за да се подсили със сандвич и кола.

В шест часа, когато другите запристигаха в съблекалнята, той беше вече облечен и седеше на пейката с ръце върху коленете си, опитвайки се да си внушава, че е напълно спокоен.

— Хей, Ливингстън — извика нечий хриплив глас. — Имам страхотна новина. Кракът на Акселрод бил много по-добре, така че отговорността за довечера слиза от плещите ти.

Барни стреснато отметна глава назад, като че някой му бе зашлевил силен шамар. Беше слабоумният израстляк Санди Лийвит с идиотска гримаса на лицето.

— Хе, Ливингстън, върза се, нали?

— Да ти го туря, Лийвит — нервно се тросна Барни.

„Мадисън“ първи излязоха под шумните приветствия на почитателите си, които бяха изминали две мили, за да дойдат да гледат традиционната битка на „Бедфорд авеню“. Малко по-късно Джей Акселрод (по екип, но с патерица) изведе отбора на Мидууд на игрището; гредите се тресяха от виковете на публиката, мажоретките правеха кръгове, а сърцето на Барни всеки момент щеше да изхвръкне.

Те започнаха бързо да загряват. Барни хвана една рикоширала топка и я поведе, за да изпълни удар. Хвърли поглед към препълнените трибуни. Баща му все още не беше дошъл.

Загряването продължаваше. Почти беше дошло време за мача. Барни отново тайно погледна към зрителите. Лора беше там — и Уорън до нея. Слава Богу! А татко, къде бяха мама и татко?

Чу се звънецът. Двата отбора си седнаха по пейките, само стартовите петорки останаха прави и съблякоха горнищата на анцузите си. Пръстите на Барни трепереха, докато се разкопчаваше.

Участниците се подреждаха, а високоговорителят ги представяше:

— … и номер десет, Ливингстън.

Той отново погледна — само Уорън и Лора. Родителите му още не бяха дошли.

— Дами и господа, моля станете, за да засвидетелстваме уважението си към знамето.

Барни постави дясната си ръка в патриотичен поздрав върху лявата страна на гърдите си и усети неудържимото туптене на сърцето си.