Ерик Сийгъл - Лекари

Когато часът на класния свърши и всички пееха химна на училището, нейното избиране вече изглеждаше като отдавна изпълнено решение.

— Ти успя, Кастелано! Направо ги срина! Бас държа, че един ден ще станеш председател на всичките класове.

— Не, Барни — отвърна тя нежно, — ти го направи. На практика ти съчини цялата реч.

— Глупости, просто написах един тон измишльотини. Гвоздеят беше твоето изпълнение.

— Добре де, добре. Двамата го направихме.

Това лято двете семейства наеха малка къща близо до плажа в Непонсет, Лонг Айлънд. Почиваха, дишаха здравословния морски въздух, а Луис Кастелано идваше само през уикендите. Той постоянно беше на прага на изтощението заради ужасната битка, която водеше срещу паралича.

И, разбира се, разговорите за възможни епидемии и вида на децата, които щастливо играеха на плажа, неминуемо връщаха у Инес спомена за малката Изобел — а той никога не се отдалечаваше достатъчно. Ако само бяха дошли на морския бряг тогава!

Тя зарейваше поглед в океана, а Харълд и Естел седяха, погълнати от книгите си — тя четеше „Гордост и предразсъдъци“, той препрочиташе „Римската революция“ на Сайм.

Междувременно невинната прелъстителка Лора и приятелките ѝ тичаха по плажа и се гмуркаха под вълните. А всеки спасител, който идваше на смяна, тайно се молеше тя да потърси помощ именно от него.

Имаше гаджета, разбира се. Млади загорели ухажори, разположили се в колите на родителите си, я причакваха нетърпеливо, за да я заведат на автокино или край самотен огън на плажа, под звездите.

Имаше и целувки.

Паркираха на някое тихо място „да гледат подводниците“ или с друга подобна причина, а по радиото Нат Кинг Коул нежно пееше „Прекрасно нещо е любовта“.

Една късна и душна августовска вечер Шелдън Харис сложи ръка върху гърдите на Лора.

— Не, недей — каза тя. Но не на сериозно.

И въпреки това, когато той се опита да пъхне ръка под блузата ѝ, тя отново каза „не“. Този път сериозно.

Барни нямаше време за такива волности. Всяка сутрин ставаше рано, излапваше закуската си и тръгваше по все още празния плаж с маратонките в ръка (за да не се напълнят с пясък) към Рийс Парк, където часове на ред играеше баскетбол.

Времето напредваше. Само шейсет и един дни оставаха до големия мач на Мидууд. Нищо не биваше да се оставя на случайността. Той дори се консултира с д-р Кастелано на какви храни трябва да наблегне, за да стимулира растежа си. („Като начало започни да обядваш“, посъветва го Луис.) Понякога, вместо да следва режима си на хранене, Барни отиваше на лостовете в Рийс Парк. Висеше до премаляване с надеждата да удължи тялото си, колкото може повече. В навечерието на Деня на труда през 1951 г. Барни се изпъна прав до бялата измазана стена на портала и Харълд и Луис го измериха поотделно.

Резултатите бяха фантастични: единият — сто осемдесет и три сантиметра и два милиметра, а другият — сто осемдесет и два сантиметра и девет милиметра. Той извика от радост.

Лора (която с облекчение бе разбрала, че най-сетне на сто петдесет и шест сантиметра е спряла да расте) и Уорън (сто петдесет и три и пет) стояха отстрани и ръкопляскаха.

— Успях, момчета, успях — квичеше Барни и подскачаше из стаята като същински заек.

— Не съвсем — усмихна се закачливо Лора. — Тепърва ще трябва да вкарваш кошове.

И така в годината, в която президентът Труман освободи генерал Макартър от командването на Далечния изток и професор Робърт Удуър в Харвард синтезира — холестерола и кортизона, Лора Кастелано пое председателството на второкурсниците. А за Барни Ливингстън бе настъпила дългоочакваната минута, или за да бъдем точни — три минути.

Треньорът по баскетбол Дъг Нордлингър се нуждаеше само от сто и осемдесет секунди, за да различи „тигрите“ от „смотаняците“. Въздухът в гимнастическия салон беше сгъстен от страх. Кандидатите бяха разделени на групи по пет (с фланелки и голи), които щяха да играят едни срещу други в продължение на точно три минути. Всеки от десетимата участници трябваше да покаже какво може в този отрязък от време.

През първите две минути на изпита Барни почти не беше пипнал топката. Всичките му мечти за слава сякаш се стапяха безвъзвратно.

После изведнъж някой по погрешка изпрати топката към неговия кош. Той и един по-висок съперник подскочиха към нея. Но Барни го подлъга и я сграбчи.

Когато тръгна към другия кош, няколко фланелки отчаяно се опитаха да му отнемат топката. Но Барни ги финтира, дриблирайки последователно с двете ръце.