Ерик Сийгъл - Лекари

Още една отчаяна фланелка се приближи към него и го изгледа убийствено. Барни направи лъжливо движение наляво и се плъзна от дясната му страна. В последните девет секунди той беше стигнал до коша на противниковия отбор. Искаше му се да стреля, но здравият разум му продиктува да я подаде на друг съотборник в по-удобна позиция. С усилие подаде топката на свободен играч. Момчето подскочи, но не улучи и звънецът иззвъня.

Свърши се.

Треньорът строи десетте момчета в редица. Всички чупеха пръсти нервно, като че им предстоеше да застанат пред полк стрелци със заредени пушки — което не беше много далеч от истината. Нордлингър ги изгледа всички от ляво на дясно и после от дясно на ляво.

— Добрее… Искам следните момчета да направят крачка напред. Ти! — той посочи един дангалак с трапчинка на бузите от отбора на фланелките. — На останалите благодаря много…

Сърцето на Барни отиде чак в маратонките му.

— … Освен на теб. Хей, къдравия, не ме ли чу? Барни, който зяпаше тъжно пода, изведнъж вдигна глава. Нордлингър сочеше него.

— Да, сър? — гласът му беше напълно прегракнал.

— Хубава игра направи, момче. Как се казваш?

— Барни, сър. Барни Ливингстън.

— Добре, Ливингстън, ти и Санди идете да седнете на пейката.

Докато Барни стоеше безмълвен и слисан, треньорът се обърна и изрева:

— Следващите два отбора бързо тук!

— Айде! — викна върлинестият бъдещ съотборник. И двамата тръгнаха към дървеното светилище на избраниците.

— Треньорът ти знаеше името отпреди — отбеляза Барни с любопитство.

— Да — дългучът се усмихна хитро. — Когато живееш във Флатбуш и си метър и осемдесет, много треньори ти знаят името.

В пет и половина следобед на Барни, на Санди Лийвит (както се оказа, това беше пълното име на дългуча) и на още един широкоплещест второкурсник, Хю Джаскърт, им взеха мерки за екипи. Официално тренировките започваха в понеделник, ала фланелките с името на отбора, които неустоимо привличаха момичетата, щяха да пристигнат след три седмици. Но вероятно „Аргус“ щеше да публикува добрата новина по-рано и социалният живот на Барни щеше да се издигне на по-високо равнище.

Той се втурна да каже на Лора.

През втората половина на мача Мидууд — Ню Утрехт маркьорът натисна един бутон. В салона прозвъня звънец, който влезе в аналите на историята. Защото бе последван от съобщението:

— Смяна в отбора на Мидууд. Номер десет, Ливингстън.

Публиката нехайно аплодира. А някой нададе боен вик:

— Давай, Ливингстън!

В последните четири минути момчетата от отбора на Ню Утрехт бяха станали небрежни. Барни успя да хване един пас и мина в атака към другата половина на игрището, като накрая подаде топката на капитана на отбора Джей Акселрод, който вкара кош. После, когато до края оставаха само четиридесет секунди, един играч от противниковия отбор се хвърли към Барни и си спечели наказателен удар. Застанал на чертата, Барни пое дълбоко въздух. Толкова често се бе виждал на тази линия през лятото в Рийс Парк. Сега беше наистина. Внимателно се прицели… и улучи коша: първите му точки за отбора.

Лора събра ръце на фуния пред устните си и извика:

— Страхотен удар, Барни!

След мача, докато се къпеха на два съседни душа, Джей Акселрод поздрави Барни за играта му и вмъкна:

— Тази Лора Кастелано сигурно е единствената представителка от клуба на твоите почитатели. Гаджета ли сте?

— Ами, не — изгъргори Барни и пропусна малко топла вода в гърлото си. — Защо питаш?

— Ще ми се да я поканя да излезем.

— И какво те спира? — запита Барни.

— Знам ли — отвърна изненадващо притеснен капитанът на баскетболния отбор на Мидууд. — Ами тя е толкова красива и…

— Искаш ли да те запозная? — предложи Барни.

— Леле, сериозно ли, Ливингстън? Страшно ще ти бъда благодарен!

— Не е проблем, Джей. Тя чака отвън. Може да излезете още довечера.

— Не, не, Барн.

— Защо?

— Трябва първо да се подстрижа.

Докато пътуваха към къщи, Барни разказа на Лора за честта, с която щяха да я удостоят. Тя се засмя.

— Сузи Фишмън дойде при мен след мача и ме помоли да я запозная с теб.

— Сузи Фишмън? — ококори се Барни. — Тя е едно от най-готините момичета в училището. Защо иска да се запознае с мен — аз вкарах само един кош!

— Мисли, че си те бива.

— Така ли? Сериозно? Удивително е какво може да направи един екип на отбора на Мидууд, нали, Кастелано?

— О — усмихна се тя, — това ли е всичко, което можеш да предложиш?