Ерик Сийгъл - Лекари

Барни планира пътуването им толкова внимателно, колкото Ханибал прекосяването на Алпите. В седем часа тръгваше автобус за Филаделфия, който пристигаше малко преди девет. Така им оставаха два часа да намерят клиниката на Албритън.

Мистър Лоуенстийн разреши на Барни да си вземе почивен ден и те казаха на родителите си, че ще се опитат да си купят правостоящи билети за сутрешната прожекция на „Антоний и Клеопатра“ с Лорънс Оливие и Вивиън Лий. Тъй като тръгвали рано, щели да закусват в заведението „При Недик“ на Таймс Скуеър. После можели да отидат да хапнат по сандвич и сладкиш, та щели да позакъснеят.

Беше след полунощ, а Барни все още се мяташе в леглото, опитвайки се да заспи. Изведнъж чу звук, сякаш от удряне на камъчета в прозореца му. Погледна навън и разпозна силуета на Лора. Минутка по-късно застана до нея.

— Барни, дойде ми… мензисът ми дойде!

— Стига бе! Искаш да кажеш — фалшива тревога?

Тя започна да се смее и да плаче едновременно.

— Да, Ливингстън, да, фалшива тревога. Не е ли чудесно?

Лора обви ръце около него и те се прегърнаха.

— Къстелано, не можеш да си представиш колко се радвам за теб — прошепна той.

— Хей, Барни — отбеляза пламенно тя, — никога няма да забравя това. Мисля, че си най-чудесният човек на света!

Както се очакваше, Лора бе приета в Радклиф, и то на пълна стипендия. Тя ликуваше при възможността да посещава дъщерния колеж на Харвард, тъй като това я поставяше в най-изгодна позиция за щурмуване на последната цитадела — Медицинския институт.

Радостта на Барни бе значително по-сдържана. Бяха го приели в Колумбийския, добре, но със стипендия само за учебните разноски.

— Все пак ще можеш да тренираш, нали? — попита Лора.

— Само ако тренировките са между полунощ и четири сутринта — горчиво отговори той.

Решен да опита всичко от пансионерския живот, Барни си намери работа, от която печелеше достатъчно, за да продължи приноса си към семейния бюджет и да остане в пансиона.

На първи юли той стана помощник-портиер за през нощта във „Версай“ — една от модерните кооперации в най-елегантния квартал на Ню Йорк. Беше изтощително, но доходно — до Деня на труда вече бе спечелил достатъчно, за да си покрие наема през целия първи семестър.

Изведнъж дойде време да се сбогува с Лора — моментът, за който цяло лято избягваше да мисли. Дори когато преди една седмица погледна през прозореца и видя двама здравеняци от железопътните служби да товарят багажа на Лора, не си позволи да се замисли какво предвещаваше това.

В нощта, преди тя да замине, двамата седяха един до друг на стъпалата пред задната врата, загледани в очертанията на отдавна неизползваното баскетболно табло.

— Страх ли те е, Кастелано?

— По-скоро съм вцепенена. Все си мисля, че са ме приели по погрешка и ще се проваля по всички предмети.

— Да — отвърна той. — Познато ми е това чувство.

Отново млъкнаха. После изведнъж Лора прошепна:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Барни.

— Страшно ми се иска и ти да си в Бостън.

— На мене пък ми се иска да играя в „Бостън Келтикс“, но трябва да приемем действителността такава, каквато е.

— Не обичам да приемам действителността такава, каквато е.

— Тогава как според тебе ще станеш лекар?

— Не знам — отговори тя искрено. — Наистина не знам.

Всяка година Радклиф Колидж публикуваше брошура, озаглавена „Регистър на първокурсника“. Тя съдържаше имената и снимките на всички новоприети момичета, та те да могат по-лесно да се опознаят.

Но тя бе далеч по-ценен документ за мъжете от Харвард, които я изучаваха както съветниците по конни състезания — списъка на кобилите и ограждаха вероятните победителки.

През 1954 г. снимката на Лора Кастелано беше оградена във всички екземпляри — доказателство за това бяха непрекъснатите вълни от телефонни обаждания до най-новата обитателка на Бригс Хол.

В началото тя бе поласкана. После ѝ беше забавно. Но тъй като минута след минута мъжки гласове с най-различен тембър повтаряха „Вие не ме познавате, но…“ тя най-накрая помоли телефонистката да не я свързва повече. („Ако искаш им кажи, че съм пипнала проказа, на мене хич не ми пука.“)

На другата сутрин се запозна с ръководителката си Джудит Болдуин — жизнена, около четиридесетгодишна асистентка по биология, която се отнесе доста скептично към шансовете на Лора да постъпи в Медицинския институт. Нея самата, призна тя, я отхвърлили само преди дванайсет години.