— Тук има нещо неясно — отвърна Барни разпалено. — Какво се случи? Някаква злополука ли е?
— Не — тихо каза Бенет. — Освен ако за теб Хитлер не е злополука. Един от медицинските апостоли на фюрера я е използвал като морско свинче.
— Дяволска работа — прошепна Барни приглушено.
— Когато съюзническите сили освободили лагера, майка ми била в последна стенен на остра ендометриална инфекция. Един английски студент по медицина ѝ направил спешна операция с най-примитивни подръчни средства и спасил живота ѝ.
— Исусе Христе! — възкликна Барни. — Но аз никога не съм знаел, че в концентрационните лагери е имало чернокожи.
— Майка ми е еврейка — отвърна Бенет.
— А — рече Барни с усмивка, — сега всичко става ясно. Нека се опитам да доразкажа останалата част от тази романтична история. Твоят баща очевидно е бил в редовете на Трета армия на Патън — тъй като ти имаш една табакера с неговата емблема, — освободил е лагера и после се е влюбил в майка ти. Прав ли съм?
— Наполовина.
— Коя половина?
— Това ще те смути, Барни. Моят баща е освободил моите родители.
— Хей, Бен, чакай малко, обърках се. Може ли да започнем от първоизточника, като например раждането? Кой, по дяволите, е твоят баща?
— Моят баща е полковник Линкълн Бенет старши, офицер от американската армия, починал през 1945 година. „Родителите“ ми са Хершел и Хана Ландсман от Берлин, концентрационен лагер Нордхаузен, и понастоящем живеят в Кливлънд, щата Охайо. Нали разбираш, Хана е била наистина в много тежко състояние и именно моят роден баща е заставил лекарите да се опитат да спасят живота ѝ̀. Но после по ирония на съдбата той умрял от тиф. Когато отишли в Америка, семейство Ландсман ме открили и за да съкратя историята — след като ме осиновили, моето първо име станало Бенет.
— Добре, мисля, че мозайката започва да се нарежда. А сега да разбирам ли, че господин Ландсман е онзи, който е обущар?
Бенет кимна.
— Съдейки по начина, по който се обличаш, и лукса около теб, предполагам, че магазинът му доста преуспява.
— Всъщност обувките ги правят във фабриките му. Неговият „магазин“ се нарича „Роял Ледъркрафт“.
— Ама че история — промърмори Барни. После се сети: — А твоята родна майка? Какво е нейното място във всичко това?
Чертите на лицето на Бенет се опънаха.
— Не знам, Барн. Нямам никакъв спомен за тази жена.
— Е, ти си по-късметлия от повечето хора. На практика имаш трима родители, с които да се гордееш. Повечето хора нямат дори един.
Бенет се засмя и прегърна състудента си. Барни беше развълнуван от тази безпрецедентна проява на привързаност.
Лора караше своя практикум по вътрешна медицина в „Мас Дженерал“. Тя сновеше с набързо хваната на плитка коса между пациенти и лаборатории и се учеше да мери пулси, кръвно налягане, да палпира основни органи за аномалии, а също и да изслушва безбройните здравословни проблеми на новите пациенти.
Вече се беше сблъскала с трудностите да бъде жена в една мъжка професия. Когато се опита да снеме анамнезата на един монтажен работник с камъни в бъбреците, тя установи, че той въобще не е настроен да ѝ̀ сътрудничи по отношение на нещо, което се намира надолу от пъпа му.
— Но, сър — възрази тя. — Аз трябва да опиша това заболяване, иначе никога няма да ви оперират. Винаги ли искате да имате тези болки в бъбреците?
— Вижте, госпожо, аз нямам какво да крия, но ако трябва да говоря за някои лични неща, като пускането на вода и интимните ми части, то това ще направя с доктор, а не с някоя руса сестра.
— Моля да ме извините, сър — отвърна тя рязко, — но това ме обижда.
— Това си е ваша работа, по дяволите — каза той. Ще ви позволя само да премерите пулса ми.
* * *
На Грети не ѝ беше по-леко. Но все пак най-неприятното преживяване беше свързано не с пациент, а с лекар.
Тя беше избрала хирургията като свой първи практикум и вършеше обичайната мръсна работа, като например да държи раните отворени с помощта на ретрактор, докато „големият нож“ влиза в тялото, „за да отреже и да излекува“, както казваха хората.
В редки случаи на някои от по-напредналите студенти им се позволяваше да направят окончателните шевове. Грети получи своя шанс, когато доктор Малкъм Макбрайд я покани да му асистира в зашиването. С маниера на добър педагог той взе ръцете ѝ в своите, помогна ѝ да хване иглата в дясната и започна да я движи заедно с неговата — бодване надолу, после изтегляне нагоре и тъй, докато разрезът бъде затворен.
Читать дальше