Ерик Сийгъл - Лекари

— Ти не обичаш секса, нали, Лора?

— А? — тя беше почти заспала.

— Просто забелязах, че ти, изглежда, не изпитваш удоволствие от любенето.

— Намекваш, че имам някакъв проблем ли, Гари?

— Е добре, ще бъда съвършено честен. Мисля, че може би ще трябва да поговориш за това с някого.

— Знаеш ли — отвърна Лора, събуждайки се постепенно, — може и да си прав. Колкото повече си мисля, толкова повече осъзнавам, че сексът не е чак толкова голямо удоволствие…

— Аха — каза докторът със същия тон, с който Архимед някога бе изрекъл „Еврика“.

— Не, Гари, искам само да кажа, че сексът не ми доставя удоволствие с теб.

Докато неврологът, получил внезапно нервно разстройство, търсеше подходящ отговор, Лора се облече, сложи палтото си и тръгна към вратата, оставяйки един прощален подарък на добрия доктор.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Гари? Ти бъркаш ума си с пениса… което е съвършено понятно, тъй като и двата ти органа са еднакво трагични.

При което тя се усмихна скромно и излезе на пръсти от живота му.

Както подобаваше на един послушен син, Сет Лазаръс се отбиваше вкъщи за всеки уикенд. Майка му винаги го питаше:

— Какво ново?

А той подхващаше за сетен път уморителната и почти водевилна сцена:

— Не е кой знае какво. Тъкмо излекувах рака, сърдечните пристъпи, зъбобола и ухапванията от комари.

На което тя правеше своя обичаен коментар:

— А нещо друго, още по-ново?

След това баща му се впускаше в монолог, за различните чикагски отбори и съответните им шансове.

Скучната и обезсърчителна формула не се променяше никога. Сет се чудеше защо си прави труда да харчи пари.

Но един уикенд никой не вдигна телефона. Нито у дома, нито долу в магазина. Не беше възможно да са излезли в отпуска, защото никога не го правеха. Всъщност сигурно бяха дали някакъв мълчалив обет да работят непрекъснато, откакто Хауи влезе в болницата. Навярно смятаха, че нямат право на друга радост в живота. Но къде бяха отишли?

Той се обади на Джуди по телефона, нещо, което обикновено правеше в делничните нощи — от единайсет нататък. Тя веднага се сети защо се обажда.

— Извинявай, Сет, но родителите ти ме накараха да обещая, че няма да кажа нищо. Става дума за Хауи…

Тя замълча и Сет се поддаде на тайното желание това да бъде дългоочакваната новина, че брат му… вече не страда.

— Какво се е случило? — попита той бързо.

— Получил е нещо като мозъчен кръвоизлив. На практика е мъртъв.

Сет загуби контрол напълно.

— Искаш да кажеш, че още е жив?

— Все още диша. Включили са го на респиратор. Родителите ти седяха до леглото му през цялата седмица.

Сет избухна.

— Защо, за Бога, правят това? Той фактически не е жив От двайсет години. Каква, по дяволите, е тази болница?

Джуди въздъхна.

— Не знам, Сет — каза тя тихо. — Но знам, че през цялото това време майка ти седи в онази стая, за да е сигурна, че Хауи има на кого да се опре.

— Ще намеря някой, който да ме замести, и утре сутринта ще хвана първия самолет — заяви Сет решително. — Мисля, че има полет в седем и половина.

— Ще те посрещна — отвърна Джуди нежно. — Ужасно е да се връщаш затова, но ще се радвам много да те видя.

— Аз също — отговори Сет.

Веднага щом затвори телефона, Сет облече набързо синята си винтяга и хукна надолу. Излезе от Вандербилт, тръгна по „Лонгууд авеню“"към вътрешния двор на института и после се втурна към крило „Д“. Половин час по-късно беше отново в стаята си и приготвяше малка пътна чанта, която щеше да му е нужна за утрешното пътуване: риза, вратовръзка, къси спортни гащета, чорапи, четка за зъби и несесер. И най-накрая — една игла за подкожна инжекция.

— По дяволите, Сет, изглеждаш изтощен.

— Не можах да спя през цялата нощ. Онова, което трябва да направя, е ужасно.

— Което трябва да направим ние, скъпи — поправи го Джуди, докато вървяха ръка за ръка по един от дългите коридори на чикагското летище „О’Хеър“. — Тук и двамата сме вътре.

Покрай тях притичваха тълпи от изтормозени бизнесмени, бързащи за своите полети. Стигнаха до ниво „три“ на гаража, където беше паркирала колата си Джуди, и гласовете им ехтяха в студеното бетонно подземие. Джуди даде назад и потегли надолу по наклонения път, а през това време Сет остана мълчалив.

— Решил си нещо друго, нали?

— Не съм убеден, че може да се нарече така. Да ти кажа истината, страх ме е до полуда.

Бяха излезли от магистралата, когато тя се опита да му вдъхне увереност.