Ерик Сийгъл - Лекари

— Благодаря на Бога, че поне не е страдал. Станало е безболезнено. Сърцето му просто е спряло. Никой не е можел да направи нищо.

Джуди ги очакваше пред магазин „Лазаръс“. Тя изказа съболезнованията си на Нат и Роузи, а те двамата кимнаха признателно и безмълвно и тръгнаха ръка за ръка към задната врата.

Сет и Джуди останаха сами.

— Как се чувстваш? — попита тя.

Тъкмо щеше да каже, че е добре, но внезапно го обзе чувство на вина и прошепна:

— О, Джуди, какво направих? Какво направих?

Следващият им практикум беше в различни болници и затова Барни и Бенет се виждаха рядко, като изключение правеха само спорадичните им среднощни състезания по наказателни удари, в които резултатът беше 2568 към 2560 в полза на Барни.

Но рано една сутрин, когато беше към края на петкилометровия си крос, Барни зърна Бенет да вилнее подобно на Джийн Кели от „Пея в дъжда“. Приятелят му прескачаше като бесен на прескочикобила апаратите за паркиране по улица „Луи Пастьор“. Барни хукна да го настигне.

— Ей, Ландсман, да не си откачил? — извика той запъхтяно.

Бенет не обърна внимание какво го питат, и избъбри възторжено:

— Направих го, Ливингстън. Току-що изродих едно истинско, живо бебе.

— Ей, да не ме поднасяш — Барни се усмихна и протегна ръка. — Поздравления. Още единайсет и се дипломираш.

— Ще ми бъде приятно да го правя още милион пъти. Можеш ли да си го представиш, Барн, бъркаш в оная кървава пихтия и вадиш едно такова мъничко човеченце.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да извършиш истинско раждане?

— Извадих късмет. Беше пет часа сутринта. Лекарят правеше спешна операция, а стажантът цяла нощ бил преливал кръв на един хемофилик и ми каза да отивам да се оправям сам.

— Жестоко!

— Разбира се — продължи Бенет, — човекът може да се е повлиял малко нещо от обстоятелството, че майката е заможна пациентка от Роксбъри. Но тъй или иначе, аз го направих — макар че, да си призная, сестрите малко ми помогнаха. А пък и самата жена вече беше минавала през тази работа. Но никога няма да ми повярваш какво се случи после.

— Ландсман, от теб мога да очаквам всичко — ухили се Барни.

— Добре тогава, слушай… жената ме погледна, от леглото и каза, че, макар това да ѝ е деветото дете, то е първото, изродено от истински лекар пика, както тя ласкаво се изрази. И тъй, тя настоя да ѝ дам името си.

— На нея… момиче ли е?

Бенет сви радостно рамене.

— Какво да правя, като в този момент в родилното отделение на „Бет Израел“ има една четирикилограмова малка дама, която се нарича Бенета Ландсман Джаксън?

— Взела е дори и „Ландсман“? Добре, че не си споменал „Ейбрахъм Линкълн“.

— Да ти кажа истината, Споменах, но тя вече си имала дете с това име.

— Лора, как е, раждаме ли, раждаме ли?

Акушер-гинекологът Уолтър Хюлит, към когото тя бе прикрепена, беше надникнал в родилната зала, за да види как Лора се справя с пациентката си Марион Фелс, трийсет и шест годишна жена първескиня.

— Контракции в интервал между четири и пет минути, шийката има разширение около шест сантиметра, изглаждане осемдесет процента… минус три пункта.

— Страхуваш ли се?

— Не, добре съм.

Естествено, лъжеше.

Лора беше сигурна в информацията, която даваше, обясняваща точното положение на бебето в родовия канал, но далеч не беше добре.

Те вече бяха определили, че раждането ще бъде „главично“ — т.е. подобно на деветдесет и пет процента от всички случаи бебето на Мерион щеше да се появи напред с главата. Но информацията, която току-що беше дала на Хюлит, показваше, че няма да видят темето на детето поне още два часа.

Мисълта, че Хюлит може да отиде и да намери някое спокойно легло, на което да подремне, я довеждаше до ужас.

— Слушай, Лора — каза той, — очевидно е, че разполагаме с много време. Ще поизляза…

Добре, помисли си Лора, ти винаги отиваш на онова място на паркинга да запалиш цигара.

Но след това чу края на изречението.

— … да си взема нещо за ядене. Трябва да отида само до „Блухил авеню“ и да си купя сандвич и лимонов сок.

„Блу хил авеню“? — помисли си тя. Та това е на километри оттук. За Бога, Уолтър, не можеш да ме оставиш просто ей така сама. Зная, че наоколо има сестри, но аз съм единственият лекар… а дори не съм и лекар.

— Смяташ ли, че ще задържиш крепостта? — ухили се Хюлит.

Тя бе решена да прикрие страховете си.

— Разбира се, докторе, няма проблем — каза тя, чудейки се откъде беше събрала кураж, при положение че дъхът не ѝ стигаше да произнесе подобна лъжа.