Ерик Сийгъл - Лекари

— Сет, това е правилното решение.

— Някои хора биха казали, че си играя на Бог.

— Не вярвам Бог да иска ненужното страдание на някое човешко същество… особено когато болният дори не осъзнава, че е само „технически“ жив. Абе тия неща си ми ги говорил десетки пъти.

— Знам — призна той. — Но какво ще правя, ако ме хванат?

Тя не можа да му отговори. Наистина тази перспектива я преследваше още откакто бяха установили, че и двамата считат за правилно да сложат край на едно без жизнено и изпълнено с болка съществуване. А той отиде дори и по-далеч, доверявайки ѝ, че, ако някога има подобни случаи, би „помагал на хората да умрат“, стига само да го желаят.

— Има и друго нещо — предупреди Сет на висок глас. — Не мога да вляза там просто ей така с куфара. Ще бие на очи.

— Помислих за това — отвърна тя. — В дамската ми чанта трябва да има достатъчно място.

Той кимна и каза:

— Бих искал да мога просто да дръпна щепсела на проклетия респиратор. Според мен, ако имаха някаква хуманност, докторите там щяха да го сторят. Конете, които изпитват болка, ги убиват, за да сложат край на страданието им. Защо не правят същото и с хората?

— Хората може би считат, че Бог обича хората повече от конете.

— Не — поправи я Сет. — Щом ни заставя да слагаме край на болките им, значи той обича повече конете.

Колата влезе в паркинга „Сейнт Джоузеф“ и спря в един отдалечен ъгъл. Сет отвори малкия си куфар и извади спринцовката. Изведнъж тя му се стори огромна. После измъкна от джоба си два флакона с някаква течност.

— Какво е това? — попита Джуди.

— Калиев хлорид — отвърна той. — Съвсем обикновен минерал, който всички ние имаме в телата си. Необходим е за електролитите в мозъка. Ако бъде вкаран венозно, сърцето спира. Никога не би могъл да породи подозрение, защото никой не би поставил под съмнение присъствието му.

Сет проби капачката на флакона и започна да изтегля течността.

— Ако не друго, сега поне Хауи ще страда за последен път.

Хауи. За първи път през този ден беше произнесъл името му. През цялата безсънна нощ и по време на полета се беше опитвал да лиши „пациента“ от самоличност. Това не е твоят по-голям брат, беше си казал той, това е просто една страдаща маса от безполезни органи без никаква самоличност.

Изпразни съдържанието на втората ампула в спринцовката и я подаде на Джуди. Тя я зави предпазливо в носната си кърпичка и се опита да я сложи в чантата си.

— Част от нея ще изтече в блъсканицата.

— Не се безпокой — отвърна Сет безизразно. — Това е… повече от достатъчно.

Джуди внимателно затвори чантата си. Двамата излязоха от колата и тръгнаха един до друг, а стъпките им хрущяха в покрития със ситен чакъл двор.

Тъкмо когато влизаха през главния вход, от асансьора излезе небръснатият и изтощен Нат Лазаръс.

— Сет — възкликна той с дрезгав глас, — каква изненада… майка ти ще се радва да те види — после се обърна към Джуди и добави без злоба: — Мисля, че обеща да не…

— На моя отговорност, татко — прекъсна го Сет. — Когато не можах да се свържа с теб по телефона, се обадих на Джуди и я накарах да ми каже какво става. Е, как е той?

Баща му сви рамене:

— Как е той? Какъв отговор искаш по отношение на момче като Хауи? При други обстоятелства можех да кажа, че е малко по-зле… но той открай време си е съвсем зле и без това.

— Как е мама?

Нат въздъхна.

— Още един въпрос, на който можеш сам да си отговориш. Че как ще е? Стои там по цял ден и цяла нощ и му говори ли, говори за последните събития, за най-новите и смахнати диети в Холивуд… и за всичко, което пише по списанията. Не знам как ѝ е останал още глас.

— Спи ли изобщо? — попита Сет.

— Накара ги да ѝ поставят едно легло до неговото. „В случай че има нужда от мен“, както, казва тя. А аз не мога да дишам в онази стая и затова съм тръгнал да си легна в мотела.

— Прав си, татко. Това ще ти се отрази добре. Ще се видим по обед.

— Да, разбира се — после Нат уморено добави: — Радвам се, че те виждам, Джуди.

На път за стаята Сет държеше ръката на Джуди.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясен ставаше пневматичният вой на респиратора.

Вратата беше леко открехната и побелялата глава на Роузи Лазаръс се подаваше над зеленото тапицирано кресло. Тя гледаше към края на леглото, където вероятно виждаше лицето на по-големия си син, защото от мястото, на което стояха Сет и Джуди, се виждаше само един огромен метален респиратор.

— Здравей, мамо — тихо каза Сет. Отговор не последва. — Аз съм, мамо — рече той по-високо и в същото време си мислеше: „Този проклет апарат е толкова шумен, че тя не може да чуе гласа дори на своя жив син.“