Ерик Сийгъл - Лекари

Започнаха да гледат на взимането на кръв като на рядка привилегия. А понякога ги будеха в полунощ, за да им окажат съмнителната чест да включат повторно интравенозна система. Но това беше така, защото съучениците им от по-горните курсове бяха достатъчно далновидни да не стават от сън за нещо толкова тривиално.

Целта на клиничните редувания беше да се запознаят с основните специалности в целебното изкуство и по този начин да могат да изберат по коя пътека (или патология) в крайна сметка да тръгнат.

Хирургията и вътрешната медицина бяха задължителни. След това имаше широк спектър от специалности и подспециалности, като акушеро-гинекология, педиатрия, психиатрия, неврология, офталмология, урология — и дори ректология за онези, които имаха наклонност.

Някогашният повече или по-малко стабилен курс беше разбит на малки групи. Докато преди можеха донякъде да се утешат с това, че всъщност всичките сто и двайсет души бяха в ръцете на тиранин, като Пфайфър, сега в групи от двама до десет те се сблъскаха с не по-малко страшни лекари.

Барни и Бенет се считаха за късметлии за това, че ги разпределиха в „Бригъм“. Защото, колкото и често да обикаляха различните отделения заедно със съответните инструктори, поне бяха в една и съща сграда и можеха взаимно да си облекчат робията. Барни измисли една игра, която нарече „олимпийското състезание по шлеп“. Тя включваше няколко необикновени дисциплини, всяка от които изключваше употребата на асансьор.

Началото представляваше втурване от четвъртия етаж с празни ръце. После следваха спринтове, съчетани с носене на различни инструменти, проби и т.н. А Бенет измисли минисъстезание по хвърляне на копие. Предизвикателството беше колко вени на пациенти можеш да пробиеш с първото бодване на иглата и съответно да вземеш кръв. Губещият трябваше да плати обяда, по време на който те обсъждаха постиженията си през седмицата.

Макар и двамата да бяха на етап вътрешни болести, беше невъзможно да се повярва, че изпълняваха едни и същи задачи. Така беше, защото имаха диаметрално противоположни възгледи за тях.

— Няма действие, Барн — оплакваше се Бенет. — Не се учудвам, че на интернистите им викат „бълхи“. Само се влачат по коридорите и надничат по ъглите. Искам да кажа, че не мога да си представя да прекарам живота си в хипотези за това, какво може и какво не може да става в човешкото тяло.

— Намирам го за очарователно — възрази Барни. — Като работата на детектив, който, за да разреши загадката, трябва да свърже малките нишки. Защо не отидеш в радиологията, Ландсман? Тогава ще можеш да прекарваш целия ден сам в мрака с рентгенови очи.

— Не, благодаря ви, доктор Ливингстън. Аз съм за хирургията, истинската vita activa 60 60 Активен живот (лат.) — Б.пр. .

— Да — отбеляза Барни, — нали го знаеш онзи стар виц за различните видове лекари. „Бълхите“ знаят всичко и не правят нищо, хирурзите не знаят нищо и правят всичко.

— Да, а психиатрите не знаят нищо и не правят нищо.

Барни се засмя. Бенет проследи мисълта му.

— Какво те привлича в това да прекараш останалата част от живота си в трупане на мастна тъкан по задника си, обяснявайки на хората, че не трябва да обичат майките си?

— Хайде, Бен, там навън има буквално милиони хора, които ходят и носят болките си. Понякога си мисля, че всички трябва да бъдем освидетелствани.

— И ние в действителност сме такива, докторе — засмя се тихо Бенет. — Ние всички сме вече в болницата.

Двамата бяха излезли от смяна в 5:30 следобед и в болницата нямаше да ги очакват преди седем часа на другата сутрин. Докато вървяха полека към Вандербилт Хол в сгъстяващия се сумрак, Барни се осмели да попита:

— Бен, ти всъщност никога не си ми казвал какво те накара да се насочиш към медицината. Веднъж ми беше споменал, че баща ти е обущар. Да не би това да е било нещо като мечта на вашите да избереш тази професия?

— Не — отговори Бенет, — те не са ме насочвали в никаква посока. Просто реших да избера нещо, което може да направи света по-добър.

— Хайде, Ландсман. Не си на събеседване за влизане в училището. Аз съм твоят стар приятел. Не можеш ли да предложиш някоя по-основателна причина? Господ знае колко съм те отегчил с подробности от моята младост в Бруклин. А се обзалагам, че твоето детство е било дяволски по-интересно.

— Добре, Ливингстън — усмихна се Бенет, — за да ти направя една специална услуга, ще разровя душата си тук, по средата на улицата. Мисля, че причината, поради която се насочих към медицината, е един млад лекар — всъщност той е бил само студент по медицина, — който е спасил живота на майка ми.