Ерик Сийгъл - Лекари

Тя му подаде лист жълтееща разчертана хартия. Той прегледа бегло първата страница и прочете:

— Llanto para un hijo nunca nacido — и Барни погледна към нея.

— Елегия за неродения син — преведе тя.

— Разбрах — каза той нежно. — Просто бях малко изненадан, че фантазиите му са стигнали толкова далеч.

— Това не е било фантазия. Става дума за едно момче, което той е трябвало да убие в една жена.

— Майка ти?

Тя кимна.

— Изглежда, че, когато са я ранили, тя е била бременна… макар и никой от тях да не си направи някога труда да ми каже това. И Луис е трябвало да пожертва детето — своя син за да спаси живота ѝ — безплоден опит да свали товара, от плещите си тя направи следния коментар: — Твърде отвратително е като поезия.

Барни стана, хвана я за ръцете и я поведе към стола.

— Ще седнеш ли, за Бога?

Тя му се подчини безмълвно, а той се опита да направи няколко успокоителни прозрения.

— Това обяснява много неща, Кастелано. Имам предвид не само неговата идея фикс да има син, но и обстоятелството, че винаги съм усещал, че майка ти му е сърдита за нещо. Сега знам защо.

Лора го погледна. Около големите ѝ сини очи имаше сенки.

— И какво, по дяволите, от това? Луис негодуваше, че аз съм жива и че неговият син не е, а тя негодуваше срещу това, че аз съм жива, а сестра ми не е. Иска ми се да им угодя и на двамата и да скоча от този прозорец.

— Невъзможно, Кастелано. Мога да ти кажа от личен опит, че, ако скочиш от тази височина, само ще си натрошиш кокалите и после ще те изпратят в отделение за умопобъркани. Моят професионален съвет е да останеш жива.

— И какво да правя?

— Седни тук и говори — отвърна той тихо.

Барни отиде до вратата, обърна табелката

и през следващите три часа слуша Лора.

— Сюзи, какво, по дяволите, се случи с теб снощи?

Бяха на закуска. Сюзи седеше в ъгъла и от време на време отхапваше от боровинковата си кифла или пийваше от кафето. Но нито за миг не погледна Барни в очите.

— Моля те, Сюзи?

Все още без да гледа към него, тя каза тихо.

— Ти ме правиш за смях.

— Какво?

— Когато се приближих до стаята ти, разбрах, че там вече има някой. Това не беше много любезно от твоя страна, Барни. Трябва поне да правиш кратки почивки — като боксьор между рундовете.

Той седна срещу нея и ѝ се примоли:

— Но ти не разбираш, това беше само Лора.

— Какво искаш да кажеш с това „само“? В стаята ти имаше хубаво момиче, и то когато се предполагаше, че очакваш мен.

— Моля те, Сюзи, колко пъти трябва да ти казвам, че тя ми е просто приятелка?

— А как стана така, че, когато почуках, ти не отвори?

— Не съм те чул. Може би просто не е било достатъчно силно.

— Виж какво, не исках да превръщаме цялата тази работа във френски фарс и затова почуках тихо. Достатъчно унизително ми беше да направя и това.

Барни безпомощно удари чело с дланта си.

— Господи, Сюзи, знаеш, че не бих те лъгал — той гледаше към другия край на масата с очи, които молеха: — Сюзи, обичам те. Не съм ли ти го казвал хиляди пъти?

— Да — отвърна тя плахо, — и аз исках да ти повярвам.

— Имам предвид, че искам да се оженя за теб — изтърси той.

Невъзмутима иначе, сега тя беше смутена от лека изненада.

— Наистина ли? — попита тя нежно.

— Да, Сюзи, наистина. Наистина, наистина.

— Бих искала да мога да ти повярвам — каза тя тъжно.

— А какво, по дяволите, ти пречи?

— Твърде много пъти каза „наистина“. Все едно се опитваше да убедиш себе си, а не мен.

След тези думи тя стана и грациозно напусна кафетерията.

Барни остана да седи там, хванал главата си в ръце. И после подобно на укротено дете залисано довърши кафето и кифлата на Сюзи.

Наистина я обичаше, уверяваше се той сам. Но след това беше принуден да признае, че не я обича толкова наистина, наистина, наистина.

Клиничните редувания започнаха и бъдещите лекари бяха крайно зарадвани от перспективата да работят с пациенти в многобройните учебни болници на Харвард. Те обаче не разбираха, че в задълженията им неизбежно ще бъде включено онова, което на разговорен език се нарича „мръсната работа“. Неквалифицирани като лекари — или като сестри, — те представляваха най-ниското йерархично ниво и въз основа на това им натрапваха безброй слугински поръчения. Като например, да бъхтят напред и назад от леглата на болните до лабораториите, разнасяйки кръв, урина и други проби. Когато не бяха заети с подобни задължения, трябваше да попълват болнични листове и което беше най-лошото — да се занимават с изписването на безкрайни застрахователни формуляри. Не им беше необходимо много време да осъзнаят, че плащаха учебни такси, възлизащи на хиляди долари, заради привилегията да спестят парите на Медицинския институт, вършейки безплатно цялата неквалифицирана работа.