Ерик Сийгъл - Лекари

Но Инес беше изчезнала. „Дори да разговаря с мен ли не иска?“

— Майка ти се затваря рано в стаята си — обясни Луис. — Моли се и после си ляга. Ела в кабинета ми да пийнем нещо, nina — и бързо добави: — Имам предвид кока-кола или нещо такова.

Лора кимна и последва баща си в неговото владение. Веднага ѝ направи впечатление, колко подредено е там. Списанията, пръснати преди като есенни листа по пода, стояха подредени по лавиците.

Луис забеляза изненадата на дъщеря си и обясни:

— Естел ми показа как да подредя книгите и списанията. Така много по-лесно ще събера багажа. Кола, лимонада или сода?

— Каквото и да е — отвърна тя разсеяно.

Луис отвори бутилка кола, наля в една чаша и я подаде на дъщеря си.

— Седни, де. Държиш се, като че ли си гостенка тук.

— Така се чувствам — потвърди тя с горчивина. — Какво, по дяволите, става в това семейство?

Луис седна зад бюрото си, наклони назад облегалката на стола и запали пура:

— Чу почти всичко на вечеря. Заминавам за Куба…

— За колко време?

— Заминавам да живея в Куба — обясни той. — Тук се занимавам повече със застрахователни книжа, отколкото с пациенти. А в Куба медицинската практика е свободна и ще мога да лекувам всеки, който се нуждае от мен.

Той замълча и тя се намеси:

— И зарязваш мама в някакъв манастир просто ей така?

Луис вдигна длани към небето в жест на безпомощност и отвърна:

— Решението беше лично нейно, Лорита — наведе се напред и облегна едрото си тяло на бюрото. — Някога с майка ти бяхме семейство — подхвана той, — истинско семейство. Споделяхме общи идеали и убеждения, обща загриженост, как да отгледаме децата си. Не можеш да си представиш през какъв ад трябваше да минем скоро след като се оженихме. Майка ти едва се беше съвзела от раняванията с куршуми, когато ти се появи на бял свят и ни донесе радост — нещо, което да компенсира изгнанието от любимата земя. И тогава Изобел… — той замълча и въздъхна уморено. — След всичко, това беше ударът, който свали майка ти на колене. Да, може да се каже, че това не е метафора. Тя беше вечно на църква и все се молеше. Вече не разговаряхме, поне нищо важно не си казвахме. Нямаше омраза, нито свади, но имаше нещо още по-лошо — стена от мълчание. Внезапно от брака, в който имаше всичко, не бе останала и следа… И така продължихме да живеем като чужди хора. Всичките ѝ разговори бяха с Бог. Сякаш ме бе изоставила сам-самичък. Започнах да пия. Да, знам, че ти забелязваше. Но nina, не ми беше останало нищо, в което да вярвам…

Лора се засегна болезнено: „А аз не ви ли бях някаква утеха, поне за единия от двамата?“

— После се появи Фидел. За мен той беше последният ми шанс да изживея живота си като verdadero hombre 58 58 Истински мъж (исп.). — Ь.пр. . Да бъда полезен. Разбираш ли?

Тя само кимна.

— Когато кубинското Министерство на здравеопазването прие молбата ми, захвърлих проклетите бутилки до една на боклука и оттогава не съм слагал и капка херес в устата си. Отново имам цел в живота…

Лора седеше, гледаше разсеяно наоколо и се опитваше да проумее чутото:

— Значи вие двамата се разделяте, така да се каже.

— Съжалявам, querida. Всичко започна преди много години. От друга страна, мислех си, че усещаш накъде отиват нещата.

— И как първоначално възнамеряваше да ми съобщиш новината? С малка картичка от търговската част на Хавана? Гласът ѝ издаваше не само яростта, но и обидата ѝ.

— Допреди няколко дни нищо не беше сигурно — заоправдава се Луис. — Пък и единственото, по което с майка ти сме на едно мнение, е, че си достатъчно силна да се грижиш сама за себе си. Винаги си била.

Лора не знаеше как да реагира. Във всичките си размисли и велики планирания беше ли се запитал поне веднъж баща ѝ кога, как и дали въобще някога ще се видят отново?

Тя не знаеше да изкрещи ли, или да се примири, и накрая се разрида.

Луис се озова веднага при нея и обви с ръка рамене те ѝ.

— Моля те, Лорита, прости ми. Знам, че вината беше моя. Страхувах се да ти кажа, разбираш ли?

— Защо постъпвате така? — попита тя през сълзи. — Откъде решихте, че, след като съм пораснала, вече нямам нужда от родители?

— Querida — прошепна той утешително, — скоро ще се омъжиш. Самата ти ще станеш родител. И тогава ще идваш със семейството си да погостуваш на своя рарасitо на кубинска земя.

Лора се изправи и изкрещя:

— Откъде, по дяволите, си толкова сигурен, че въобще ще се омъжа?

— Ами този Палмър е чудесен младеж…

— Тогава омъжи се ти за него — извика тя. — Доктор Кастелано, дяволски добре зная, че нямаше да постъпиш така, ако ти бях син.