Ерик Сийгъл - Лекари

— Не е честно.

— Да, точно така, не е честно. Можеш да си четеш на воля твоите Маркс и Енгелс, аз си лягам. Утре сутрин заминавам с първия влак, така че не ме търси на закуска. И кажи на майка ми да не очаква, че ще ѝ пиша.

Лора се завъртя на пети и отиде до вратата, но преди да излезе, се извърна рязко и каза:

— Можеш да ми направиш услугата да изпратиш дрехите и багажа ми във Вандербилт Хол?

Обърна се отново и затръшна вратата след себе си.

Луис Кастелано остана като ударен от гръм. И втората си дъщеря ли беше загубил?

Когато най-сетне Лора се добра до Вандербилт Хол, там беше студено и пусто като в гробница. Посрещна я единствената друга окаяна душа, орисана да прекара коледната нощ в общежитието:

— Здрасти, Лора. Каква изненада да те видя тук.

— Честно казано, и за мен е изненада.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Защо не. Какво предлагаш?

— Пица?

— Става. Нямам претенции. Изчакай ме само да хвърля горе багажа.

Петнайсет минути по-късно Лора газеше в снега към пицарията на Джакойо с чаровника на курса, Питър Уаймън.

Ликувайте, хора!

Барни използва до последно зимните празници. Той и Сюзи си тръгнаха от Ню Хемпшир едва последния ден, и то след вечеря, и пристигнаха във Вандербилт малко преди полунощ.

Когато се целунаха на раздяла, всеки се прибра да спи за първи път сам след повече от седмица. Като се качваше към стаята си, Барни изпразни препълнената пощенска кутия. Обичайните квитанции и няколко коледни картички. Нищо важно. И тогава съзря луксозен плик от някой си Естерхази от… Моргата, Ню Йорк.

„О, Боже — помисли си Барни, труп ли ще трябва да идентифицирам? Какво, по дяволите, означава това?“

Веднага щом влезе в стаята си, отвори плика и зачете писмото, написано чисто на машина:

Скъпи Барни,

Научих играта. В лудницата в действителност не оздравяваш (това е дума, която и най-начетеният психоаналитик не би употребил), а като актьор, който учи роля, изграждаш образа на „нормална личност“. И когато най-накрая научиш цялата роля, онези са толкова доволни, че те пускат да си вървиш по живо, по здраво и прибират следващата бройка.

Доктор Кънингам в крайна сметка се оказа много свестен тип, особено след като спря да отговаря на позвъняванията на баща ми. Помогна ми да проумея много неща сам.

Все още възнамерявам да уча медицина. Но не в Харвард, а някъде другаде, където темпото не е така бясно. Важното е да завърша. Не знам някой пациент да е питал лекаря си колко има в дипломата по физика и химия.

Зигмунд Фройд учил ли е биохимия?

Както се вижда от адреса върху писмото ми, преодолях невротичния си страх от вътрешностите на трупове, като предприех възможно най-антифобийната стъпка. Дълбоко в себе си все още се страхувам, но поне мога да се контролирам и това е ключът към играта, която научих от доктор Кънингам.

Между другото, вече не изпитвам вина, че мразя баща си. Той го заслужава.

Колкото до него, той не само че не знае къде се намирам, но и не подозира кой съм, тъй като си върнах оригиналното семейно име Естерхази. Сигурен съм, че напълно го е изтрил от паметта си.

Ако все още четеш скучното ми писмо, ще завърша с това, че винаги ще мисля с обич за теб като за приятел и ще ти бъда вечно благодарен за проявеното внимание в момент, когато най-много се нуждаех от това.

Весела Коледа и дано вече да си се оженил за страхотната Лора Кастелано.

С обич!

„Иха! — зарадва се Барни. — Бог да ни благослови всички! Браво на Мори. Не успяха да го прекършат.“

Очертаваше се върховна Нова година, особено ако писмото, което той се канеше да напише, получеше благоприятен отговор.

Тъкмо извади лист и писалка, счу му се, че телефонът в коридора иззвъня. „Няма значение — каза си, — едва ли ще е за мен.“ След малко на вратата се почука и Ланс Мортимър, сънен и раздразнен, съобщи с дрезгав глас:

— За теб, Ливингстън. Обожателките ти и нощем ли не мигват?

Барни остави химикала и изхвърча към телефона. „Милата Сюзи, вече ѝ липсвам.“ След секунда слушалката беше в ръката му и той рече на един дъх:

— Здрасти, мила.

Плах, извиняващ се глас в другия край на линията:

— Барни, наистина съжалявам, че те безпокоя толкова късно — беше Лора. — От час и половина се мъча да се свържа с теб. Дано не съм те събудила.

— Няма нищо, Кастелано. Какво се е случило?

— Нищо катастрофално. Само дето всичко около мен се разпада. Но мога да изчакам и до утре сутрин.