Ерик Сийгъл - Лекари

— Ами, нищо подобно. Слизам веднага във фоайето.

— Сигурен ли си? — попита тя боязливо.

— Не се прави на идиот. Идвам след секунда.

Барни затвори и се върна в стаята си.

Наведе се и започна да връзва гуменките си. Миг по-късно, когато се изправи готов да хукне, той си спомни за онова свръхважно писмо, което беше написал.

Отиде до бюрото си и го зачете.

Скъпа Сюзън.

Имам два въпроса, които искам да ти задам:

1. Ще бъдеш ли моята любима?

2. Ще се омъжиш ли за мен?

Липсваше само подписът.

Дали да го подпише и да го пусне в пощенската ѝ кутия по пътя? Не, изглежда, че подходящият момент беше отминал. Той взе листа, смачка го на топка и го запрати в кошчето с отмерен и кос удар.

След това тръгна да се срещне с Лора.

— Кастелано, сигурна ли си, че не си вземала ЛСД? В този час те бяха единствените двама души във фоайето и шепотът им ечеше под купола.

Повярвай ми, Барн, бих искала да съм. Повече от всичко искам да изключа от съзнанието си реалността на онова, за което ти говорих току-що. Искам да кажа, чувал ли е някой за майка, която да е станала монахиня?

— Е, тя няма да бъде точно ръкоположена. Ти май спомена, че ще бъде само нещо като послушница?

— Къде, но дяволите, е разликата? Най-същественото е, че цялото ми семейство внезапно изчезва. Аз ще бъда единственото сираче в света с двама живи родители.

Отчаянието ѝ беше осезаемо. Колко добре разбираше Барни всичко. Самият той изпитваше тъга пред неизбежната опасност да загуби обичния дом на младостта си. Но поне имаше утехата, че семейството му ще е все още наблизо. Докато тя нямаше къде другаде да отиде освен в някоя отвратителна стаичка в Деканата.

— Лора — каза той нежно, — чуй ме. Най-напред метохът на майка ти е само на няколко часа път от града. И дори Куба е само на деветдесет мили от бреговете на Флорида. Ако си в добра форма, на практика можеш да стигнеш дотам с плуване.

Нелепата картина на това, как вършее през океанските вълни, я накара да се усмихне, но само за миг.

— Както и да е — продължи Барни със спокойна настойчивост, — не забравяй, че все още имаш и мен. И че за теб винаги ще има дом, в който да отидеш. Мисълта ми е, че Естел тъкмо е купила онзи страшно голям апартамент в Маями.

Тя сведе глава и започна да хлипа.

— Виж какво, момиченце. Трябва да вляза в ролята на родител и да действам строго. Искам от теб да се качиш в стаята си, да изпиеш чаша топло мляко и после — право в леглото. Е, ще ме послушаш ли?

Тя кимна и се изправи. Барни също се надигна. За миг двамата останаха неподвижно и само на сантиметри един от друг.

— Боже, Барни — прошепна тя нежно, — какво щях да правя без теб?

— Кастелано, това е проблем, с който никога няма да се сблъскаш.

— Черил, по дяволите, не можеш ли да накараш тези деца да млъкнат?

— Макар и близначки, те са отделни индивиди, Ханк. Събуждат се по различно време, огладняват по различно време, напишкват се…

— За Бога, не е необходимо да ми казваш всичко това. Но как, по дяволите, ще уча при такава адска врява?

— И не е нужно да крещиш, Ханк.

— О, чудесно — отвърна той язвително, — можеш на мен да ми кажеш да си затварям устата, но да накараш две малки отвратителни бебета да млъкнат, не можеш.

— Това ли е начинът, по който трябва да говориш за децата си?

— О, защо не вземеш да ми се махнеш от главата — той се изправи, затвори книгата с трясък, събра си бележките и грабна палтото.

— Къде отиваш? — попита Черил с умолителни нотки в гласа.

— Някъде на тихо… в библиотеката. До утре сутринта трябва да съм научил всяка една точка от „Медицински преглед“.

— Опитай се да си прегледаш и главата, докато се занимаваш с това — извика тя след него, но думите ѝ бяха заглушени от трясъка на вратата.

Не може да се твърди, че в Харвардския медицински институт всичко е работа и няма никакви забавления. Защото, ако бъдем точни, там всичко е работа, но има и едно забавление — традиционното представление на второкурсниците, нецензуриран продукт на изтощени, упадъчни и отмъстителни умове, шедьовър на трансцендентна простащина.

На зрителя пиесата предоставяше драматичен опит без аналог още от времето на Аристофан. Тазгодишната постановка бележеше нов връх в изкуството да се нанасят удари под кръста.

Като в рапсодията, посветена на техния преподавател по анатомия: